Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
„Не съм съвсем сигурна дали разполагам с подобна информация“ — долових нейния отговор, — „но дори да е така, едва ли ще мога да се добера до нея преди да се озовем на нужното място.“
„Дано да е така.“
„Надявам се.“
Пътят ставаше все по-стръмен. Нямах точна представа за времето, но ми се струваше, че се изкачваме вече близо час. Макар че не забелязах никакви следи и не мярнах нито едно живо същество, на няколко пъти все пак се натъкнах на дълги отсечки от най-обикновена пътека, водеща към искрящата белота на върха. Сигурно изминаха поне още няколко часа, докато вървях по нея, тъй като черното слънце премина през своята връхна точка и започна бавно да се спуска на запад. Установих, че е доста изнервяше да не можеш да изругаеш на глас.
„Откъде си толкова сигурна, че се изкачваме по правилната страна на склона, или пък че сме се запътили към определеното място?“ — попитах аз.
„Все още се движиш в правилната посока“ — отвърна Фракир.
„Но не знаеш колко още ми остава?“
„Не. Въпреки това ще знам, щом видя мястото.“
„Слънцето скоро ще се скрие зад планинския склон. Ще можеш ли да го видиш и след това?“
„Струва ми се, че тук небето всъщност изсветлява, след като слънцето залезе. Наистина тук е доста странно. Като в негатив. Все пак някои неща са винаги светли, а други винаги мрачни. Това ще е достатъчно, за да не се заблудя.“
„Имаш ли някаква представа какво точно ще трябва да направим?“
„Мисля, че става въпрос за един от онези проклети походи с цел себедоказване.“
„А какво ще търсим? Някакво видение или нещо съвсем материално?“
„Доколкото знам, в подобни случаи винаги трябва да се намери по нещо и от двете, макар да имам чувството, че този път става въпрос по-скоро за някакъв предмет. От друга страна, всичко, което откриеш на границата между хаоса и реда, е натоварено с някакъв алегоричен смисъл. Всеки обект носи в себе си нещо емблематично — нещо като понятията, заровени в подсъзнанието на хората.“
„С две думи, не си съвсем наясно.“
„Не напълно, но не забравяй, че моята нова стихия са догадките.“
Пресегнах се нагоре, хванах се здраво за една скална издатина и бавно се покатерих върху нея. Последва сравнително равен участък, след който изкачването продължи по старому.
Скоро слънцето се скри, но аз продължих различавам всичко наоколо все така добре. Просто светлите и тъмните петна си смениха местата.
Преодолях един пет-шест метров почти отвесен участък и спрях, за да огледам разкрилата се пред мен просторна скална площадка. В далечния й край забелязах отвор, който едва ли представляваше вход на пещера, тъй като ми се стори създаден по изкуствен начин. Беше издълбан е формата на правилна дъга, достатъчно висок, за да премине през него ездач.
„Кой знае“ — отбеляза Фракир и трепна върху китката ми. — „Това е.“
„Какво?“ — попитах аз.
„Първата ни спирка“ — отвърна тя. — „Ще трябва да изпълниш тук някаква задача преди да продължим.“
„А каква ще да е тя?“
„Защо просто не отидеш дотам и не огледаш мястото?“
Прехвърлих се през ръба, станах и тръгнах напред. Входът блестеше с познатата извираща светлина без определен източник. Поколебах за миг на прага и после го прекрачих.
Помещението приличаше на семеен параклис. Имаше малък олтар, на който бяха запалени две свещи с трепкащи черни пламъчета. До стените бяха издълбани каменни пейки. Преброих още пет врати без тази, до която бях застанал — трите от тях на стената срещу мен и по една отляво и отдясно. Две купчини бойни снаряжения бяха отрупани в центъра на стаята. Не забелязах символи, които да намекват за някаква определена религия.
Влязох вътре.
„И какво да правя тук?“ — попитах.
„Трябва да останеш на бдение и да опазиш своите доспехи през нощта.“
„О, хайде стига“ — казах и се насочих към купчините, за да ги огледам. — „Какъв е смисълът в това?“
„Отговорът на въпроса ти не е сред информацията, с която разполагам.“
Взех един бляскав бял нагръдник, с който сигурно бих изглеждал като сър Галахад. И ми беше съвсем по мярка. Поклатих глава и го оставих на пода. Отидох до другата купчина и взех от нея една странна сива ръкавица. Хвърлих я и разрових останалите предмети. Нищо особено. Иначе изглеждаха в отлично състояние. Само дето…