Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Семейна традиция — отвърнах, — подкрепена от личния ми житейски опит.
Все пак бях доста изненадан, тъй като неговото докосване до нишките не предизвика познатите илюминации. Да не говорим, че не забелязах дори намек за разпадаща се плът или нещо подобно.
Видението изтърси още едно възклицание, отметна наметалото си и дясната му ръка се плъзна към дръжката на едно перфектно копие на оръжието на баща ми. Миг след това сребристото острие на Грейсуондир изсвистя във въздуха, плъзгайки се към магическите нишки. Мечът се докосна до тях и засъска като нагрята до бяло стомана, която закаляват в студена вода. Очертанията на острието пламнаха и отново се появиха познатите искри — този път с височината на човешки ръст — и миг по-късно усетих как тъканта на нишките поддава.
После видението проникна в пещерата, а аз се завъртях и замахнах с меча си. Подобието на Грейсуондир се снижи, описа мълниеносен кръг, отвеждайки върха на моето оръжие вдясно, и се насочи право към гърдите ми. Парирах в кварта, но моят противник се плъзна ловко и острието му продължи да сочи тялото ми. Парирах в сикста, но него вече го нямаше там. Движението му се оказа просто финт. Той се бе оттеглил и вече ме атакуваше ниско. Обърнах се срещу него и отново парирах. Тялото му се плъзна вдясно, върхът на Грейсуондир се снижи отново, лявата му ръка махна ловко към лицето ми и загадъчният двойник на баща ми смени хвата си.
Когато усетих едната му ръка да се плъзва зад врата ми и видях как предпазителят на меча му се носи към челюстта ми, вече беше твърде късно.
— Ти наистина… — започнах аз и тогава последва ударът.
Последното нещо, което видях, беше сребърната роза.
Така е в живота — довери се и ще те предадат, не се доверявай и ще предадеш сам себе си. Като повечето морални парадокси и този ни поставя обикновено в безизходна ситуация. Този път бях позакъснял с избора на разумно решение. Играта вече течеше и аз не можех просто да се оттегля.
Събудих се на някакво мрачно място. Събудих се учуден и готов за всичко. Обикновено в подобни ситуации продължавам да лежа, без да помръдвам или да променям ритъма на дишането си. Този път също постъпих така. Освен това се заслушах.
Нито звук.
Отворих леко очи.
Смущаващи очертания. Затворих ги отново.
Опитах се да доловя с тялото си някакви вибрации по скалистата повърхност, върху която се бях проснал.
Нищо.
Отворих очите си напълно и се преборих с желанието да ги затворя отново. Надигнах се на лакти, после събрах колене, изпънах гърба си и обърнах главата си встрани. Чудесно. Не бях се чувствал толкова дезориентиран от запивката с Люк и Червения Котарак в онзи странен бар.
Не можех да различа никакви цветове. Всичко беше или черно, или бяло, или пък някаква степен на сивото. Все едно, че се бях озовал във фотографски негатив. Някакво подобие на слънце висеше над хоризонта като черна дупка. Небето беше много мрачно и по него плуваха бледосиви облаци. Кожата ми имаше цвета на черно мастило. Скалистата почва под краката ми пък беше бляскаво бяла. Изправих се бавно и се огледах отново. Да, скалите бяха фосфоресциращо бели, небето невероятно мрачно, а аз — просто една сянка по средата. Усещането никак не ми допадна.
Въздухът се оказа сух и студен. Бях застанал в основанието на хълм-албинос, който ми напомняше ужасно за леден айсберг. Зад него и вляво се проточваха и други хълмове, които ме караха да си мисля, че съм попаднал в някаква планинска област. Вдясно се бе ширнало равно черно поле. Пустиня? Черното слънце сякаш ме заслепяваше и аз вдигнах длан над очите си. Странно. Не знаех, че мракът може да заслепява…
Опитах се да кажа „Мамка му!“ и тутакси забелязах две неща.
Първото бе, че не чух думите си, второто, че челюстта ме боли, там където баща ми ме бе треснал с ефеса на Грейсуондир.
Повторих безмълвната ругатня и измъкнах колодата си. Ситуацията ми се струваше достатъчно сериозна, за да пренебрегна мерките за сигурност. Измъкнах Картата на Дяволския Чекрък и фокусирах вниманието си върху нея.
Нищо. Не долових дори намек за неговото присъствие. Все пак Чък ме бе посъветвал да си трая за известно време и може би точно заради това не искаше да отговори на повикването ми. Прегледах останалите Карти. Спрях се на образа на Флора. Тя обикновено ми помагаше с готовност при подобни гадни стечения на обстоятелствата. Съсредоточих се върху прекрасните й черти и опитах да я достигна мислено…