Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Облегнах се на стената. След известно време усетих как диафрагмата ми неволно се сгърчи. Започнах да се смея. Не съм съвсем сигурен защо. Тежестта на всичко преживяно след онзи знаменателен 30-и април легна изведнъж върху раменете ми. Не знам, може би тогава предпочетох да се смея, просто за да не се блъскам по гърдите или да не вия срещу луната.
Мислех си, че съм наясно с всички участници в тази засукана игра. Люк и Джасра като че ли бяха вече на моя страна, както и брат ми Мандор, който винаги се е грижил за мен. Откаченото ми братче Джърт искаше смъртта ми и се бе съюзило с моята бивша любима Джулия, която в момента, изглежда, също не хранеше особено топли чувства към мен. Следващото действащо лице бе твърде загрижената за моето благоденствие тай’ига, която най-вероятно все още спеше кротко в моите покои в Амбър. След нея идваше ред на Далт — наемникът, който се оказа поредният ми чичо и който си обра крушите в неизвестна посока, след като срита задника на Люк в Ардън пред очите на две армии. Той сигурно продължаваше да крои някакви гадни планове срещу Амбър, но засега му липсваха нужните сили, за да ги приведе в действие. И естествено кръгът се затваряше от Дяволския Чекрък — кибернетичният раздавач на Карти със самочувствие на кандидат-божество, чиято мисловна нагласа варираше от трезв рационализъм до непредсказуема шизофрения. Все пак трябваше да му отдам дължимото за проявения напоследък синовен респект, примесен в почти равни части със склонността му да се скатава, щом наоколо стане напечено.
С него се изчерпваха фигурите върху шахматната дъска, за които знаех по нещо.
Само дето последните илюминации намекваха, че пропускам някого. Някого или нещо, което се опитваше да ме отклони в друга посока. Можех спокойно да се доверя на преценката на Чък за възможностите на това „нещо“. Нямах дори бегла представа за неговата същност, нито пък желание да му се доверя просто така. Причината за второто беше очевидна. Поне за мен.
— Хей, хлапе! — долетя до мен един познат глас. — Трудничко е човек да те открие. Хич не се задържаш на едно място.
Обърнах се бързо, отидох до входа и погледнах надолу по склона.
Оттам се задаваше една самотна фигура. Едър мъж. Тръпка прониза гърлото ми. Беше прекалено тъмно, за да различа чертите му.
Отстъпих няколко крачки и поднових заклинанието, което щеше да възстанови магическите нишки по входа.
— Хей! Не бягай! — извика той. — Трябва да поговоря с теб.
Нишките заеха предишното си място. Измъкнах меча си и застанах така, че едната от стените на входа да прикрива острието му. Заповядах на Фракир да се провеси от лявата ми ръка, но да остане невидима. Вторият ми нощен гостенин се бе оказал по-силен от първия и бе преминал през моите нишки. Ако третият се окажеше по-силен от втория, сигурно щеше да ми се наложи да включа в играта всичко, с което разполагах.
— Нима?! — извиках на свой ред. — Кой си ти и какво искаш?
— Мътните го взели! — възкликна непознатият. — Кой си мислиш, че съм? Твоят старец, разбира се. Нуждая се от помощ и ми се ще да се опра на човек от семейството.
Когато новото видение се озова в светлия кръг на огъня, ми се наложи да призная, че то наистина представляваше съвършена имитация на моя баща принц Коруин Амбърски — черно наметало, черни панталони и ботуши, сива риза със сребърни копчета, сребърна тока и дори сребърна роза в ръката. Усмивката му беше точно такава, каквато я бях запомнил — дяволита и леко уморена. Гърлото ми се сви. Винаги бях искал да го опозная по-добре, но той се изгуби без следа и аз така и не успях да го намеря. А сега това „нещо“, каквото ида представляваше то, бе избрало именно образа на моя баща… Това наистина ме ядоса малко повечко от обикновено. Не обичам, когато някой се опитва да си играе с чувствата ми.
— Първата ти имитация беше Дуоркин — казах аз, — втората Оберон. Цялото ми родословие ли смяташ да изредиш?
Той ме погледна накриво и отметна глава. Изглеждаше искрено учуден.
— Не знам за какво говориш, Мерлин. Аз…
Достигна до магическите нишки и отскочи от тях, сякаш бе докоснал оголен проводник.
— Леле-мале! — каза нещото. — Ти май нямаш доверие на никого, а?