Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Изпратих всеки от вас в различна посока сред рой от фалшиви образи, които разхвърлих насам-натам. Всичко, което се иска от теб, е да кротуваш за известно време. Нека вниманието на онова нещо да се поразсее.
— Какво нещо? Чие внимание?
— Силата, която е пленила Корал. Нали не искаме да ни открие?
— А защо не? Доколкото си спомням, съвсем наскоро ти се чудеше дали не си Господ. Какво би могло да те уплаши тогава?
— Истинските неща. Това нещо, изглежда, е по-силно от мен. От друга страна, аз като че ли съм по-бърз от него.
— Е, и това е нещо.
— Сега си легни и се наспи добре. На сутринта ще те запозная с промените в ситуацията.
— Може би ще успея да се справя и сам.
— Няма смисъл да се перчиш излишно. Въпросът е на живот и смърт.
— Не това имах предвид. Ами ако то ме открие?
— Ще постъпиш както намериш за добре — каза Чък.
— Защо ми се струва, че криеш нещо от мен?
— Може би защото си подозрителен по природа, татко. Нещо като семейна черта. Сега трябва да вървя.
— Къде?
— Да проверя какво става с другите. Да свърша няколко задачи. Да се погрижа за личното си усъвършенстване. Да видя какво става с експериментите ми. Такива ми ти работи. Чао.
— Ами Корал?
Но блестящото кръгче потъмня бързо и миг след това изчезна. Можех ли да споря при такъв край на нашия разговор? Чък заприличваше все повече на истински жител на Амбър — потаен и уклончив.
Отпих от кафето. Не можеше да се мери с това на Мандор, но все пак го биваше за работа. Зачудих се къде ли са те двамата с Джасра. Реших да не опитвам да се свържа с тях. Всъщност — хрумна ми малко след това — нямаше да е никак зле да укрепя собствената си позиция срещу нежелана магическа намеса.
Призовах отново образа на Логрус, който бях оставил на мира, докато траеше разговорът ни с Чък. С негова помощ опънах силови нишки по входа на пещерата и около мястото, където се бях настанил. След това го освободих и пийнах още малко кафе. Осъзнах, че това кафе едва ли ще успее да ме задържи буден. Нервите ми се бяха поотпуснали, а и умората от преживените наскоро емоции започваше да ми натежава съвсем осезаемо. Още две глътки и вече ми беше трудно да държа чашата. Още една и очите ми започнаха сами да се затварят на все по-малки интервали.
Оставих чашата встрани, загърнах се по-плътно с одеялото и успях да се наместя що-годе удобно на твърдия каменен под. След престоя в Кристалната пещера бях станал спец в това отношение. Блещукащите пламъци разиграваха странни, мъгляви сцени пред притворените ми очи. Огънят пропукваше унасящо, въздухът се насити с миризма на пушек.
Заспах. Сънят е може би единственото житейско удоволствие, което не трае твърде кратко. Неговата омая ме изпълни и ме понесе на крилата си. Колко далеч и за колко време, това вече не знам.
Не бих могъл да кажа какво точно ме събуди. Просто бях някъде и в следващия миг се завърнах. Позата ми беше леко променена, а пръстите на краката ми по-замръзнали. Освен това вече не бях сам. Не отворих очи и продължих да дишам все така равномерно. Не беше изключено просто Чък да се е върнал, за да се увери, че съм добре. А можеше и да е нещо съвсем друго, опънало моите нишки.
Отворих очи едва-едва и огледах през ресниците си близкия периметър. Дребна, безформена фигура стоеше на входа на пещерата, а последните отблясъци на огъня осветяваха една физиономия, която ми се стори странно позната. В тези черти имаше нещо от моите собствени черти и от чертите на баща ми.
— Мерлин — каза той меко. — Хайде, събуди се. Има места, на които трябва да отидеш, и неща, които трябва да свършиш.
Отворих широко очи и вперих поглед в него. Той ми напомняше за едно определено описание… Фракир трепна леко, но аз я успокоих.
— Дуоркин?…
Той се засмя тихичко.
— Разкри ме.
После направи няколко крачки — от единия край на входа до другия и обратно. На два-три пъти понечи сякаш да ми подаде ръка, но всеки път се отказваше да го стори.
— Какво има? — попитах аз. — Какво е станало? Защо си тук?
— Дойдох да те върна на пътя, който ти изостави.
— И кой ще да е този път?
— Беше тръгнал да търсиш едно момиче, което премина по Лабиринта онзи ден и се изгуби някъде.