Света троица [Войните на Розите-2]

Йорк стисна юмруци зад гърба си, когато пред него се изправи пратеникът на Съмърсет. Мъжът бе паднал на колене в присъствието на херцога и граф Солсбъри, но фактът, че бе облечен в ливреята на Съмърсет вместо в тази на краля, означаваше, че той знае предварително какво ще каже вестоносецът, преди още да си е отворил устата. Лицето на Йорк ставаше все по-мрачно, докато мъжът заекваше, повтаряйки съобщението, което трябваше да предаде. Думите, изречени от крал Хенри, докато е бил заобиколен от верните си лордове, прозвучаха много по-сурово в собствената шатра на Йорк.

— „… п-после трябва да с-се от-теглите от т-това място и да чакате п-присъдата на краля, и… — той прочисти гърло и потърка тила си под студения взор на Йорк — … да се молите той да прояви милост.“

Мъжът затвори уста и наведе глава, като сам той отправеше молитви да не бъде бит или убит заради това, че носи подобна вест. Нейде отзад, откъм града започваше някаква дандания, гласове се провикваха гневно. В този момент всичко това му звучеше надалеч и вестоносецът преглътна от неудобство.

— Прокълнат и низвергнат? — повтори Йорк с почуда и поклати глава. — Крал Хенри няма какво друго да ми предложи освен проклятие?

— Казаха ми само да повторя думите на краля, милорд. Н-нямам позволение да добавям нещо повече.

Виковете прераснаха в рев и Йорк вдигна погледа си от безобидния обект на яростта му.

— Солсбъри? Прати някого да види… не, ще ида сам.

Той мина покрай вестоносеца, без да си направи труд да го освободи. Солсбъри тръгна по петите на Йорк, а мъжът остана сам в празната шатра на командването и взе да бърше потта от челото си.

Йорк изруга, щом зърна как барикадите, препречили Ню Лейн, се клатят, докато крясъци и викове огласяха полето. Виждаше как стрелци щъкат около самоделната конструкция, заемайки позиции, като се мъчеха да останат в равновесие.

— Накарай хората си да се изтеглят извън обхвата им — скастри графа Йорк. — После събери капитаните си.

Солсбъри наклони глава безмълвно, като внимаваше да не показва задоволството си. Шансът да има мир беше дошъл и отминал с няколкото прибързани думи на краля. В този момент той бе готов да благослови Хенри.

Слънцето все още се издигаше на хоризонта, когато трийсет и двама мъже се събраха около Йорк. Всеки един беше ветеран, добре въоръжен и достатъчно опитен, за да се е издигнал до поста командир на своя благороден патрон. Той забеляза мрачното им изражение и подбра подходящи думи.

— Приех пратеника на крал Хенри — започна Йорк, като остави значителна част от гнева и обидата, която чувстваше, да зазвънти в гласа му.