Лилит: Змия в тревата

И двамата се вцепенихме, дори не смеехме да си поемем дъх. Не успях да чуя нищо, тъй че след малко дойдохме на себе си.

— Трябва да тръгваш — настоя Вола.

— Но къде да отида?

— Не знам — искрено призна тя. — Във всеки случай гледай да се махнеш по-надалеч от имението Зийс. На първо време можеш да останеш в пустошта. Ако оцелееш в дивите земи и, да речем, поемеш на юг към имението Моуб, ще срещнеш магистри, членове на нещо като религиозен орден — потомци на първите учени, стъпили на Лилит. Само там или в пустошта ще си в безопасност, а и единствено в Моуб можеш да довършиш обучението си. Няма да ти е леко. Най-вероятно ще загинеш някъде в пущинаците или служителите на Артур ще те заловят, но поне имаш известен шанс. Ако останеш тук, уверявам те — ще умреш, преди да изгрее слънцето.

— Готов съм да тръгна веднага.

— Знаеш ли как да се измъкнеш в тъмнината? — усъмни се Вала.

— Знам. Попадна ли някъде, първо проверявам къде е изходът.

— Налага се да страниш и от другите имения — предупреди ме тя. — След броени дни всички рицари по планетата ще научат за тебе. А сега върви, надалеч и бързо!

Сграбчих я в прегръдката си.

— Прекрасна госпожо, никога няма да забравя твоето благородство.

Наставничката ми тихо се засмя.

— Май сериозно вярвам, че ще успееш — промълви тя със смесица от увереност и почуда. — Да, убедена съм, че не е невъзможно. И дори се надявам да е така.

Пуснах я и се измъкнах в коридора, мъждиво осветен от маслени лампи в двата му края. Знаех накъде да се насоча, но нямах намерение веднага да си плюя на петите. Изчаках в една мрачна ниша, докато Вола се отдалечи. Може и да ми правеше най-голямата услуга, откакто се бях озовал на тая шантава планета, но аз отдавна вече не се доверявах напълно никому.

Щом тя си отиде, върнах си безшумно в стаята и оформих възглавниците и завивките в грубо подобие на спящ човек. После излязох, спуснах се през една от тесните дупки към служебните коридори, а след това се изкачих до етажа над стаята. Трудно намерих шпионката в непрогледния мрак — и то само защото знаех къде беше. Исках да проверя какво ще се случи. И без туй не се надявах да напусна пределите на имението Зийс, преди да вдигнат тревога. Първо трябваше да се уверя ще дойдат ли да ме очистят… и точно кой. Ако ли не, бях готов на сутринта да се върна в стаята и да чуя какво мисли Вола по въпроса.

Твърде важен беше фактът, че някак си са научили какъв съм.

В цялата Конфедерация го знаеха най-много трима или четирима, а на всички останали, освен на моя двойник в кораба, бяха изтрили от паметта тази информация. Припомних си обаче проникването в Командването на военните системи и допуснах, че биха могли да сглобят догадката парче по парче. Щом са го направили веднъж, нищо не пречеше да успеят и втори път. Пък и откъде да знам — може би Конфедерацията вече воюваше с онази загадъчна чужда раса?