Опасно за живота

— Аха — хрипкаво му отговори някаква жена.

— Не, аха — впрегна се гласът, — не е аха, ами предпазват!

Вано направо замръзна на мястото си. Господи, кой е това? Той огледа претъпканото помещение, като се опитваше да открие човека сред облаците цигарен дим. Не забеляза познати лица. Но ето го пак същия глас:

— Като се използва липозомната технология, може да се създаде…

Вано най-после видя говорещия. Висок, смотан младеж в мръсно, скъсано яке, с мазна и отдавна неподстригвана коса се поклащаше край една от стойките. До него преживяваше за съдбата на медицината подпухнала леличка с нашарено от белези лице. Вано не повярва на очите си. Той си проправи път към стойката и се спря до тях. На стойката имаше бутилка от най-евтината водка. Вано знаеше откъде идва тя в заведението и вътрешно потръпна. Между събеседниците лежеше самотна пресъхнала като мумия риба, която всеки придърпваше периодично към себе си.

— Игор? — попита Вано, без да вярва на очите си.

— Е, Игор съм и какво? — отмести пияния си поглед към него ораторът.

— Ветров? — все още не можеше да повярва студентът.

— Приветров — гнусно се изхили жената.

— Ти кой си? — фокусира се върху него Игор Ветров.

— Аз съм Ваня Висницки. Помниш ли ме — от всесъюзните училищни олимпиади по химия?

Пияницата се вгледа в лицето на Иван и замълча.

— Да — тихо каза най-после Ветров и заплака.

След десет минути двамата вече седяха в кухничката зад барплота. Наташка сипваше на алкохолика гореща солянка14 и тревожно гледаше към Вано, който все утешаваше плачещия си познат.

На масата стоеше донесената от Иван „Смирновска“. След половин час Игор Ветров най-после разказа историята си.

— Представяш ли си, Ваня, връщам се аз от работа след тоя научен съвет, където докладът ми беше приет направо с „ура“, а Лиза я няма вкъщи. И в осем я няма, и в десет, дванадесет минава — няма я! Звъня по всички познати, никъде я няма. Обаждам се по болници, морги, във всички участъци на милицията — няма я! Минава нощта, после още един ден — няма я! Обаждам се на приятелката й от университета Лидка. Тя нещо се гъне, не се вълнувай, значи. Как да не се вълнувам? Тя ми е жена, а пък изчезна. Налей ми!

Вано наля водка в чашата на Игор. Той я гаврътна, без да си вземе мезе. Тресеше го.

— Та значи, след три дни отивам в милицията да заявя, че жена ми е изчезнала. Не ми вземат заявлението. Хилят се. Може и да не е изчезнала, викат. Може да се намери. Едва успях да им го набутам. Минават две седмици. Представяш ли си? Две седмици нищо не знам. Може да са я изнасилили и да са я убили. Колко такива случаи има! Та две седмици направо не съм на себе си. Не мога нито да хапна, нито да пийна. Започнах да пуша. После изведнъж пристига писмо. Така и така, Игорек, ти си най-долно нищожество. Ти измами надеждите ми. Обичам друг човек и си заминах. Гуд бай! А? Какво ще кажеш? Аз, оказва се, съм измамил надеждите й! А тя какво е очаквала от мен? Да тръгна да крада? Гледам печата — писмото е от Москва. Кого си има тя в Москва? Защо? Нищо не разбирам. И главното, предната вечер се любихме. И всичко си беше нормално. Какво е това? Какво е това, Ваня?