Опасно за живота

— Това си ти?! — изкрещя мъжът й.

Надя скочи и се хвърли към екрана. Иля я сграбчи за ръката.

— Не, почакай! — кресна той. — Какво значи това? Що за мерзост?

Той местеше погледа си към екрана, после към жена си и пак към екрана. Разумът му отказваше да възприеме видяното. Надежда се заизвива в ръцете му, заплака.

— Това е заради Нина! — изкрещя тя.

— Нина? — Иля най-после дойде на себе си. — Пак Нина, а? И на екрана сигурно Нина се е…?

Иля за пръв път в живота си изкрещя мръсна дума. Надя пак се заблъска в ръцете му.

— Мразя ви всичките, искате да се отървете от мен! — закрещя тя. — Аз… аз… не искам да живея!

— До гуша ми дойде от истериите ти! — разкрещя се в отговор Иля. — Цял живот търпя кошмарния ти характер. Но всичко си има граница. Не искаш да живееш, а? — присви очи от ярост той. — Според мен си живееш с кеф, докато аз работя!

Надежда буквално зави, изтръгна се от ръцете на мъжа си и се хвърли към кухнята. Тя изтръска чекмеджето на масата срещу себе се. По пода се разпиляха различни таблетки, жената взе да ги прехвърля, но ръцете не я слушаха, а очите й не виждаха нищо. После тя сграбчи голям кухненски нож, но също го захвърли. Накрая погледът й се спря на отворения прозорец. Надя го премери с поглед, постави табуретката под него и стъпи на перваза, като се държеше за рамката.

Иля, обхванат от някакво мазохистко чувство, все още гледаше екрана, когато тропотът в кухнята се засили. Той изтича там и видя стъпилата на перваза Надежда.

— Надя! Прекрати тоя спектакъл! — закрещя мъжът й.

— Мразя ви всички — повтори тя и пристъпи напред.

Погребението на Надежда Михайловна мина тихо. Присъстваха няколко преподаватели от медицинския институт, където работеше тя. Тъй като те не бяха близки на семейство Висницки, колегите на Надежда се сбогуваха на гробището и отидоха в института, където си направиха помен за починалата. Докато обсъждаха трагедията, някои изказаха съмнението си, че това произшествие не е нещастен случай. Като знаеха неуравновесения характер на Надя и неумолимата диагноза, която й поставиха неотдавна, някой изказа мисълта, че Надежда не е успяла да се справи със стоварилата се върху нея мъка и е приключила сметките си с живота.

Изведнъж състарилият се Иля Николаевич, подкрепян от едната страна от брат си, а от другата — от своята снаха, също напусна гробището. До тях вървеше Иван, синът на Нино и Сергей, петокурсник, естествено в същия медицински институт, където преподаваше Надя. Младежът тъкмо се беше върнал от ваканцията, която, както знаем, бе прекарал в Египет. Вано, както го наричаха родителите му, уважително отвори вратите на шевролета и седна на кормилото.

В опустелия апартамент на Иля Николаевич, където огледалата бяха покрити с черен плат, сновеше невисоко, здраво сложено момиче. Това беше племенницата на Нина Вахтанговна Тамара. Тя бе долетяла от Тбилиси. Трапезата за помена беше изискана и прекрасно сервирана.