Сребристи сенки [bg]

— Съжалявам — прошепнах. — Толкова съжалявам. Търсих те дълго… ала все не можех да те достигна. И тогава аз… се отпуснах и проявих небрежност. Зная, че не биваше. Ти не би го сторила. Господи, Сидни, толкова съжалявам! Ако бях опитал по-настоятелно, по-усърдно и по-рано…

— Не, не — пророни тя нежно и прокара ръка през косата ми. — Ти нямаше да можеш да направиш нищо — поне не доскоро. Те контролират съня ми с някакъв газ. Бях прекалено упоена, за да ме достигне духът. — Тя започна да трепери. — Толкова се боях, че никога няма да се свържа с теб… че никога няма да намеря изход от…

— Шшт. Вече ме намери. Всичко ще бъде наред. Къде си?

В нея настъпи забележителна промяна. Сидни изглеждаше така, сякаш не искаше нищо, освен да ме прегръща и да изплаче целия страх и всички разочарования, които бе преживяла през последните няколко месеца. Знаех го, защото и аз се чувствах по същия начин. Ала въпреки мъката и стаените копнежи, въпреки преживените страдания, тя си оставаше най-силната и невероятна жена, която познавам. Пред очите ми Сидни отпъди всички тези страхове и неувереността, пренебрегвайки тази част от нея, която искаше единствено да се наслади на утехата в топлата ми прегръдка. Тя се превърна в Сидни Сейдж, която срещнах за пръв път: дейна, силна, компетентна. Готова да направи труден избор, за да постигне желаното.

— Добре — рече моята любима и замълча за миг, за да изтрие сълзите си. — Навярно не разполагаме с много време за разговор. Не съм сигурна колко дълго съм спала. И… не зная къде се намирам. Откакто ме отвлякоха, не съм видяла прозорец. Държат ни под земята.

— Кои сте тези „ние“? — попитах.

— Има още дванайсет… ъ, вече сме тринайсет, току-що доведоха ново попълнение — всички са бивши алхимици, провинили се по някакъв начин. На всички са им били промивани мозъците в различна степен. Някои просто играят роля, сигурна съм в това, но не мога да го докажа. Ако нарушим правилата, си навличаме сериозни неприятности.

— Какви неприятности? — попитах. Въпреки че се опивах от лицето й, откакто я бях зърнал, чак сега се взрях по-изпитателно в нея. Тя беше облечена в някаква ужасна униформа в цвят каки, а златистата й коса беше по-дълга от преди. Лицето и тялото й ми изглеждаха отслабнали, но не бях сигурен колко точна е преценката ми. Освен ако владеещият магията на духа не промени специално външния вид на другия човек, то този човек обикновено се появява в съня като смесица от това, което той или тя изглеждат в действителност, и възприятието, което той или тя имат за себе си. Често двата образа не съвпадаха. Отбелязах мислено по-късно да я попитам за физическото й състояние.

— Това няма значение — рязко отвърна тя. — Аз съм добре, сигурна съм, че има и други като мен, но те просто са твърде изплашени, за да действат. Макар че има и такива, които са с изцяло промити мозъци. Също като Кийт. Те са… — Очите й се разшириха. — Кийт. Това е.