В черно като полунощ [bg]

В рязко настъпилата тишина Тифани се озърна, останала без дъх. Всички бяха приковали очи в нея, което беше по-добре от това всички да се бият, нали?

— Много добре — произнесе тя като учителка, удовлетворена за момента от непослушния клас. В допълнение изсумтя, което обикновено се превежда като: „размина ви се за момента, имайте предвид“. Отново изсумтя. — Много добре тогава. Някой ще ми каже ли какво става тук?

Сержантът действително вдигна ръка.

— Може ли да поговорим насаме, госпожице? — Тифани доста се впечатли, че той изобщо успя да проговори, при положение че умът му се мъчеше да проумее онова, което виждаха очите му.

— Много добре, последвай ме. — Тя се врътна рязко, при което както стражите, така и фигълите отскочиха. — И никой, повтарям, никой няма да разкопава нечий дом или да отсича нечии крака, докато ни няма, ясно ли е? Казах, ясно ли е? — Последва хорово мънкане на да-та и тъй на-та, но без участието на едно лице, в което тя прикова очи. Сите О’Бери трепереше от ярост със стиснати юмруци, готов за скок. — Чу ли ме, Сите О’Бери?

Той ѝ отвърна с кръвнишки поглед.

— Нема да ти дам дума за туй, господжа, ако и да си вещуря! Де е мойта Джийни? Де са сите останали? Тия смарангесници имат мечове! Що щеха да праят с тех? Сакам отговор!

— Чуй ме, Сите — започна Тифани, но спря. По лицето на Сите О’Бери се стичаха сълзи и той отчаяно скубеше брада, борейки се с ужаса на собственото си въображение. Тифани разбра, че са на косъм от война.

— Сите О’Бери! Аз съм вещурята на тия баирчини и те заричам да не убиваш тези мъже, докато аз не ти кажа! Ясно ли е?

Един от стражите се строполи в безсъзнание. Това девойче говореше с кошмарните твари! За изтребване! Стражите не бяха свикнали с подобни неща. Най-страшното нещо, с което се случваше да се сблъскат, беше нахлуването на свинете в зеленчуковата градина.

Големецът на фигълите се поколеба, когато ураганът в главата му запремята заповедта на Тифани. Вярно, че не гласеше да убие някой моментално, но поне откриваше възможност много скоро да го стори и така да изтръгне ужасните картини от главата му. Беше все едно да държиш озверяло от глад куче, вързано за паяжина, но поне ѝ печелеше време.

— Както виждаш, могилата не е докосната — обади се Тифани, — така че каквото и да е било замислено, още не е сторено. — Тя се обърна отново към сержанта, който беше цял пребледнял, и каза: — Браян, ако искаш хората ти да оцелеят с всичките си ръце и крака, тутакси ще им наредиш, и то много внимателно, да оставят оръжията си. Животът ви зависи от честната дума на един фигъл, а той е обезумял от ужас. Направи го веднага!

За облекчение на Тифани той даде заповедта и стражите, признателни на сержанта си, че им нарежда да изпълнят точно това, което всеки атом у тях говореше, че трябва да сторят, пуснаха оръжията от треперещите си пръсти. Един даже вдигна ръце в универсалната стойка за предаване. Тифани дръпна сержанта малко встрани от наежените фигъли и процеди: