Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Фолко скочи на крака, и без да губи време да се въоръжи както трябва, грабна лъка и стрелите освен верния Зъб. Сетне презглава се втурна подир новото превъплъщение на Саруман. Не успя да си даде ясна сметка защо се хвърля в това почти безнадеждно преследване без доспехи, без да е предупреди приятелите си, но нещо го водеше напред, не му даваше да остане на място, чувстваше се силен и неуязвим.

Виждаше гърба на Саруман. Сега пред него вече не беше величественият старец, не беше ужасният вихър, а странно белезникаво същество, приличащо на неимоверно кльощав пес с издължено тяло и човешка глава, която дори отдалеч изглеждаше като гол череп с опъната кожа по него. Това същество препускаше с всички сили на четирите си дълги, наглед пречупени на много места лапи и бягаше доста бързо - хобитът даже без багаж едвам успяваше да го следва. Зъбът беше стиснат в ръката му и краищата на острието горяха със застрашителен боен пламък, Фолко не се страхуваше от нищо.

Лека-полека разстоянието между тях започна да се скъсява, и хобитът започна постепенно да притиска към скалите създанието, за което езика му не се обръщаше да го нарече с името на някога великия и добродетелен спътник на Ауле. Щом видя, че отстъплението по-нататък по долината е отрязано, съществото сви нагоре по стръмнината, Фолко го последва и откри мъчно забележима пътека сред камъните.

Те упорито се катереха по издатините, но хобитът вече разбра накъде води пътеката - към седло- вина между две издигнали се като мечове канари. Очевидно оттам беше възможно да се прехвърли от другата страна на изглеждащите непристъпни планински вериги. Трябваше да го изпревари!

Откъде се взе толкова ловкост у хобита, който никога не се беше занимавал с катерене по скали? Кой му прошепна в нужната минута, че пътеката най- вероятно ще заобиколи внезапно изпречилата й се канара и ако се повдигне, понапрегне, ще скъси пътя си? А след като мине напряко, ще се озове миг по-ра- но на стръмния завой и там ще срещне изчекнатото нечовешко лице - дори не лице, а уродлива физиономия - със спокойния блясък на острието на Отрина.

Създанието Саруман с отчаян скок се опита да префучи покрай него, ала напразно, Фолко подгони изчадието към почти отвесен склон, където самият той като по чудо се удържаше върху острите ръбове на скалата. Пред тях се разтвори трап, от дъното му хищно се зъбеха гранитните късове. Озоваха се на едва усещана с краката издатина на самия край пред пропастта. Създанието спря, защото нямаше накъде повече да отстъпва, костеливата глава мигновено се покри от капчици пот. Фолко неволно се учуди - нима духовете могат да треперят от ужас?