Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Ето ги познатите огради от сухи стволове, ето ги дупките, пълни с черна вода сред одеялата от мъх, ето ги и последните живи дръвчета, останали зад гърба им... Ето, пред тях е пустошта. Сив килим от мъх, няколко изкоренени, полуизгнили, чепати дънера... От какво да се страхуват? Трябва само да не спират, трябва да подтискат в себе си всичко, което им пречи да поразяват със стрела и да секат с меч и тогава, тогава...

Фолко не успя да си помисли какво ще стане тогава. Цялата пустош изведнъж се размърда, раздвижи се, цели пластове от мъх и чимове се преобърнаха, като откриха дълбоки зловонни дупки, и от тях плъзнаха змии. За едно мигване на окото съскащият, сплитащ безброй тела поток се понесе насреща и нямаше нито една свободна буца пръст, нито една пролука в това непрекъснато движение. Чрез несметното множество дребни, студени погледи, насочени право в очите на хобита, за пръв път, истински го погледна Смъртта.

Той не гадаеше заблуда ли е това или действителност. Бликналият в гърдите му студен като лед извор от неотвратими мисли не оставяше съмнения. Но трябваше да намери сърцевината на противостоящата му сила и хобитът изтръгна от ножницата Зъба. И тогава съзря врага - с вътрешното си зрение.

-О Айну, кано ми ку ре ми камба. Белег реаглар!

Чуха ли го тези, към които той обърна в този миг мислите си? Кой знае, но когато Фолко замижа, той отново видя слабата сива фигура. Вдигнатите й нагоре костеливи ръце гонеха срещу тях змиите, както пастир гони добитък. Потокът от отвратителни твари бързо се приближаваше. До слуха на хобита отново долетя изплашеното цвилене на конете. Без да се озърне той разбра, че дорвагите и джуджетата, озъбени и ниско приклекнали, вече са готови да секат пълзящата към тях неотвратима смърт. И тогава той пусна една стрела наслуки, в средата на извиващите се твари. Оставяйки след себе си във въздуха стремителен кърваво-червен надпис, като оперена от огъня, стрелата се заби сред гъвкавите гърбове, украсени от кафява шарка. В мъчителна конвулсия поразената змия, отхвърляйки назад уродливата си глава и изхвърляйки раздвоеното жило, оплете стрелата, но веднага безсилно се свлече. Около елфическата стрела се образува свободен кръг, широк няколко лакътя. И тук вече хобитът съвсем загуби кураж. Той неочаквано си помисли, че в действителност нищо от това не е възможно, че врагът, който се стреми да ги лиши от разсъдък, е способен да им покаже каквото и да е, в това число и умираща змия, а после те, заобиколени от всички страни, просто ще загинат, защото ще повярват, че са ухапани. Но как да разберат случва ли се това в действителност, щом всички твои чувства могат да те излъжат?! Може би, ние предполагаме, че змиите са измама, а в действителност те съществуват? Или ако решим, че са истински, тогава ужасени ще побегнем пред безплътни и безсилни призраци? Трябва да стигне до тази фигура! На всяка цена!