Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Обаче духът се поколеба за кратко. Силите му не бяха безкрайни, трябваше да напада, за да победи или да загине. Макар че как може да загине някой, който е получил дара на съществуването от ръцете на самия Илуватар?

Сивата фуния застрашително се наведе, стараейки се обаче да заобиколи замръзналия с оголеното острие хобит и да стигне до спътници му. Закривайки приятелите си, хобитът държеше кинжала вече с две ръце. От него се лееше пот, пареше на очите и нямаше как да избърше чело, не смееше дори да мигне. Вихърът отново се заклати, в несигурност и тогава напред се хвърли Ерлон. Преди хобитът да свари да извика, преди останалите да успеят да увиснат на раменете му и да го спрат, той скочи напред и нащърбения му в много схватки честен дорвагски меч до самата дръжка влезе в основата на смъртоносната фуния.

Но какво можеше да направи простата, излята от хора стомана срещу дух? Вихърът се нахвърли с широко разтворила се паст върху дръзкия човек. По някакво чудо Ерлон успя да се дръпне встрани и Фолко с отчаяно усилие се опита да протегне острието до страшния вихър - и сполучи!

Много близо до лицето му се издигна нагоре сивата мъгла, но пламенеещото в синьо острие се заби в обтегнатите въртящи се кръгове и стълбът рязко се изви сякаш пречупен. Отново се мярна зад прашната завеса изкривеното от нечовешка болка лице, после всичко се скри, вихърът започна безсилно да се свлича и Ерлон с тържествуващ рев отново заби меча си в него, но една сива ивица случайно го засегна. Ерлон късо извика и рухна.

След няколко мига само замрялото тяло на човека напомняше за случилото се. Изчезна вихърът, скриха се някъде току-що ожесточено сражавалите врагове, като дори успяха да отнесат тялото на един от своите, посечен от Ерлон. Всичко беше тихо, мъртвешки тихо и неподвижно. Напразно се оглеждаха в търсене на врага. Острието на Отрина бе прекъснало някакви нишки, съединяващи тази форма на духа с надземното му съзнание, а може би призракът просто избяга, като отложи за известно време отмъщението - това Фолко не го знаеше. Той бързо се наведе над безпаметния Ерлон, чиито очи бяха изскочили диво, а устата беше страшно изкривена, Фолко объркано започна да се оглежда за дисагите си, където се намираше грижливо пазената чанта с целебни билки, но в този момент Ерлон застена, размърда се и погледът му оживя. Някой въздъхна с облекчение, друг протегна манерка, силни ръце подкрепиха Ерлон, помогнаха му да седне. Погледът му блуждаеше, от устните му се откъсваше хрип или нисък, стон изпод сърцето, ръцете безцелно шареха по земята...