Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Торин се обърна и хвърли къс поглед назад към Фолко. Разбраха се за част от секундата. Хобитът освободи притиснатия при падането колчан. С първата стрела - обикновена, той се опита да улучи някой от нападателите и да помогне на Дребосъка, който бе нападнат от четирима наведнъж, но тя се плъзна по кръглата част на шлема на един от противниците и падна някъде в мъха. Внезапно Торин възкликна високо на непознат за хобита език и те с Дребосъка скочиха.

Това беше скок, пред който сигурно би избледнял даже и прославеният в много песни Скок на Берен, и Торин стовари секирата си върху горния край на щита, без да обръща внимание на проблесналите и заскърцалите в бронята му ятагани. Той с цялата си тежест натисна надолу щитоносеца и отвори пробив в несъкрушимия до този момент строй. А Строри, плъзнал се с непостижима, змийска ловкост някъде почти под щита, със свирене разсече встрани човешките редици и в стената се появи пробив и преди щитовете да се съберат, хобитът отново видя сивото лице на онзи, който беше съсредоточието на противниковата сила. Именно натам, в тази пролука, целейки се под дясното око на набръчканото мъгливо лице, хобитът изстреля елфическата стрела.

Син проблясък - многогласен пронизващ писък - и отведнъж разпаднал се вражески строй. А после духна злобен и суров вятър, който носеше гнило злово- ние, повече от всичко напомнило на хобита миризмата на умрял в мазето и дълго не намерен плъх. Боровете се люшнаха и там, където стоеше старецът в сиво, вече имаше въртящ се тъмен стълб, подобен на широко разтворена паст на огромна змия. Този лаком вихър започна да расте и да се разширява и затихващият болезнен писък внезапно се превърна в чудовищен и нечуван боен вик. Джуджета и хора замръзнаха, с изумление наблюдавайки ставащото. Никой не можеше нищо да разбере и само на Фолко се мярна мисълта за Сивия вихър... думите на Наугрим... Да не позволи да ги докосне дори с крайчеца си!

Вихърът се наведе на една страна, чудновато се изви и тръгна срещу тях. Нечие лице смътно се разпознаваше в усуканите окръжия - високо чело, дълбоко хлътнали тъмни очи, тънки устни, начупени или от болка, или от омраза. И се разнесе глас, след който всички съмнения на хобита изчезнаха.

-Защо ме обезпокоихте? - произнесе този глас, меко и с укор.

Фолко даже се дръпна назад - дотолкова невероятно му се стори това. Той отведнъж си спомни и говорещата кула Ортанк, и онзи подмилкващ се, меден глас, който някога бе звучал сред стените й. Пред тях беше самият Саруман!