Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Змиите като обезумели се вкопчваха с дългите си отровни зъби една в друга, между тях започна смъртоносна и безсмислена битка. Съскащото кълбо покри всичко около хобита, но като се обърна, той с облекчение видя, че вълната от змии така и не стигна до приятелите му, замръзнали в кръг с оголени мечове в ръце.

Както и преди, тънко пищейки и виейки, фигурата със стърчаща от дясното рамо стрела, отново вдигна ръце и змиите обърнаха назад от дупките си, където очевидно гнездяха. Тварите потекоха по-нататък, към гората зад пустошта, движенията им станаха вяли и накъсани - от тях като че ли изтичаше животът.

Зад себе си Фолко чу викове - приятелите тичаха към него, като по пътя със силен замах сечаха забавилите се или бавно пълзящи гадини. Онзи някой със сивото наметало, клатушкайки се, си отиваше, разтваряйки се между дърветата, и хобитът можеше само безсилно да я наблюдава - нямаше друга такава стрела. Започна забързано да събира послужилите му като защита стрели, забити в мъха около него.

-Напред! Слава на Дурин, ще го разбием! - яростно заръмжа Торин, изравнявайки се с готовия вече да се хвърли напред хобит.

И те се хукнаха в атака, тежко дишайки от усилието - да се тича с цялата възможна бързина по буците пръст и дупките в пълно въоръжение се оказа доста изморително, но фигурата в сиво приближаваше, те я настигаха, настигаха!

Очевидно разбрал, че няма да може да избяга, непознатият противник спря. Сега хобитът виждаше дори лицето му - костеливо, изнурено лице на древен старец. Нещо странно познато видя в този някога горд и надменен облик. Разстоянието намаляваше - но сега вече измъчващата хобита неразличима мисъл най-накрая доби вид - изпод пробилата рамото на стареца стрела не изтече и капка кръв!

„Какво можем да направим с дух?!" - бе последното, което хобитът успя да си помисли, преди старецът изведнъж отчаяно и конвулсивно да махне с омекнала ръка. Иззад плътните гъсталаци от ниско- расли борчета, пресичайки пътя на набралите скорост джуджета и дорваги, се хвърлиха въоръжени хора с криви оголени остриета.

Секунди оставаха до сблъсъка, но колко дълги се оказаха те. Хобитът успя да разгледа до най-малки подробности лицето на воина срещу него. Той запомни безумния огън в очите на безименния противник, замъгления му поглед, отворената в безумен вопъл уста между спускащите се от челната част на шлема две железни ивици, закриващи бузите.

Те се сблъскаха и тази схватка поразително се отличаваше от всички, през които на хобита вече му се бе случвало да мине. Той чувстваше как ръцете му като че ненадейно натежават, някъде изчезва обичайната лекота. Враговете неочаквано станаха много, сториха му се като несметни пълчища. От всички страни, еднакви, в някакви развяващи се парцали, под които се виждаше отдавна непочиствана стомана на доспехи. А този, със сивото - ето го, зад гърбовете им, лявата му ръка е високо вдигната, дясната като че ли виси, и той е съвсем близо, но как да му пуснеш стрела, ако самият ти едвам успяваш да отблъскваш сипещите се от всички страни удари на тежките криви ятагани?!