Драконите на сломеното слънце [bg]

— Целта ни е долината Закар — казваше Мина на своите рицари. Ала когато я питаха защо или какво щяха да правят там, тя отказваше да каже нещо повече от това, че са призовани.

Бяха пристигнали по обед. Слънцето се издигаше високо в безоблачното небе и сякаш се взираше във всичко под себе си с жадно очакване — очакване, което поглъщаше вятъра и оставяше въздуха неподвижен и сгорещен.

Мина накара неголемия си антураж да спре пред входа на долината. Точно пред тях, на отсрещната страна, се намираше проходът, известен като Пролома на Бекард. През него се виждаше обсадения град и част от защитните стени. Между тях и Санкшън се намираше собствената им армия. В долината се издигаше втори град, но изграден от палатки и лагерни огньове, каруци и впрегатен добитък, войници и многобройни слуги.

Очевидно Мина и рицарите й пристигаха в подходящо време. Лагерът на Ордена на Нерака кънтеше от радостни възгласи. Свиреха тръби, офицерите издаваха високо заповеди, а ротите тъкмо се строяваха на пътя. Няколко формирования вече минаваха през пролома и се насочваха към града, други се готвеха да ги последват.

— Много добре — каза Мина. — Успяхме.

Тя пришпори коня си в галоп надолу по стръмния път, а рицарите препуснаха след нея. В призива на тръбите се долавяше нещо от музиката, която бяха чули в съня си. Сърцата биеха в гърдите, дишането им се учести и все пак нямаха никаква представа защо.

— Разбери какво подготвят — нареди Мина на Галдар.

Минотавърът откри първия офицер, който му се изпречи на пътя и го разпита. Когато отново се върна при нея, той потриваше ръце и се усмихваше широко:

— Проклетите соламнийци са напуснали града! — докладва. — Магьосникът, който го управлява, явно ги е уловил за ушите и най-после им е показал пътя. Изритали са ги по задника. Събрали са си багажа и ако се вгледаш — той се обърна и посочи през Пролома на Бекард, — можеш да видиш корабите им. Онези малки точици на хоризонта.

Рицарите около Мина нададоха радостни възгласи. Тя се загледа към хоризонта, ала не се усмихна. Тленен Огън риеше неуморно с копита, разтърсваше грива и пръхтеше нетърпеливо.

— Доведе ни точно когато трябваше, Мина — продължи ентусиазирано Галдар. — Вече се готвят за последната атака. До довечера ще пием от кръвта на Санкшън. Тази нощ ще пием санкшънско пиво!

Мъжете се разсмяха. Мина все така мълчеше. Изражението й не подсказваше нито въодушевление, нито радост. Очите с цвят на кехлибар блуждаеха из лагера на мрачните рицари, ала като че не откриваха това, което търсеха, понеже между веждите й се бе появила съвсем лека черта в знак на недоволство. Най-сетне намръщеното й изражение се проясни. Кимна сама на себе си и потупа успокоително Тленен Огън.