Плясъкът на крилете му [bg]

— Да.

— Би ли казал, че забавянето ще е дълго?

— Вероятно.

— Може би още година, ако са принудени да пропуснат лятото и есента. Няма да атакуват през зимата.

— Вероятно не.

— Щом казваш. Но си съгласен, че блокирането на Арнхемланд сега вероятно ще забави войната с година?

— Вероятно.

— Е, ние не можем да си позволим това. Под „ние“ имам предвид Матераците и теб.

— Защо?

— Боз Икард налива правдоподобна, но фалшива надежда в ушите на краля. Той твърди, че Оста като цяло, и швейцарците в частност, са се подсигурили здраво срещу Боско, че или планините, или линията Мажино ще ги държат навън. Казва му, че земите, които Изкупителите вече са завзели, може да са значителни, но нещата не са толкова тревожни, колкото изглеждат. Завладените от тях територии не притежават кой знае какви ценни ресурси, така че окупирането им от силите на Изкупителите ще им струва повече кръв и богатства, отколкото могат да спечелят от окупацията им.

— Прав е — отбеляза Кейл.

— Наистина. Но нашата цел е друга. Ако ти вярваме, значи Боско ще дойде, защото трябва да го стори, сега или по-късно. Но ако е по-късно, ние ще загубим всякакво доверие. Ще изглежда, че Икард е прав — Изкупителите са взели земя, която им носи повече грижи, отколкото ползи, и защитите на Оста им пречат да завземат повече. Боско не може да тръгне напред; може да върви само назад. Ако ги предупредим за атаката през Арнхемланд, това ще спре Боско и ще изглежда, сякаш Икард е прав, а ние грешим. Ще се превърнем в едно нищо.

— Затова ще пуснете Изкупителите.

— Точно така. Не си ли съгласен?

— Звучи ми малко самонадеяно. Но може и да си прав. Трябва да помисля.

— Кажи ми, ако ти дойде по-добра идея.

— Добре.

Но половин час след тръгването му, Кейл беше убеден, че Випонд е прав. Въпросът бе какво ще стане, ако Изкупителите не бъдат спрени при Мисисипи. Ами ако я преминат и продължат напред? Планините, които пазеха някой да не влезе, щяха да попречат и някой да излезе. Единственият изход бе през прохода Шаленберг, а Боско беше готов да го запуши здраво, като с коркова тапа.

Същата вечер Випонд и ИдрисПюк се опитаха да принудят със заплахи Арбел Матераци да следва същия курс.

— Трябва да го убедиш — каза Випонд.

— Той не желае да го командват, и толкоз. Ако се опитам да го убедя, ще ми се ядоса повече, отколкото на вас — а на вас ви е направо бесен.

— Не бъди груба.

— Тогава не ми казвайте да превърна собствения си съпруг в свой враг.

— Тя е права — каза ИдрисПюк. — Не искаме да го тласнем към нещо, от което няма връщане.

— Той така или иначе не ви играе по свирката — отсече Арбел, вече ядосана. — Не е марионетка, на която да дърпате конците.

— Грешката е моя — каза ИдрисПюк, също раздразнен.

— Освен това, вие мислите, че Томас Кейл е ваш и наш спасител. Толкова ли сте сигурни?

— Вие го изиграхте доста добре, неблагодарна мадам.