Гробовни тайни [bg]

Вратата издаде лек звук, когато Кат Бенет я отвори и ни покани в идеално чистия хол. Вътре имаше диван и две кресла в еднакъв цвят, нагласени с хирургическа точност едно спрямо друго. Повърхността на холната масичка бе така лъсната, че приличаше на огледало. Върху полицата на камината блестяха керамични фигурки, по които не се забелязваше и една прашинка.

Навсякъде имаше рамки със снимки на двете убити момичета.

— Заповядайте, седнете — каза майката със скована любезност. — Съпругът ми е на работа, но той и без това не може да ви помогне много. Все още не може да говори за това. Желаете ли чай или кафе?

Софи все още отбягваше погледа ми.

— С удоволствие бих пила чай.

— А за вас, доктор Хънтър?

— Благодаря, и за мен също — едва успях да се усмихна аз.

Тя бързо излезе от стаята и ни остави насаме със снимките на убитите й дъщери. Те ни се усмихваха от всички части на помещението, две съвсем еднакви красиви момичета с тъмни коси. Откъснах поглед от снимките и погледнах Софи право в очите.

— Моля те, не ми се сърди — каза тя бързо. — Извинявай, че те поставих в това положение, но знам, че нямаше да дойдеш, ако ти бях казала.

— Така е. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Исках да ти напомня за какво всъщност става дума.

— Мислиш ли, че не знам? — Опитвах се да говоря спокойно. — Софи, това, което правим, е грешка. Изобщо не трябва да сме тук.

— Вече не можем да си тръгнем. Само половин час. Моля те.

Предпочетох да замълча, за да не кажа нещо, за което после щях да съжалявам. Кат Бенет се върна, носейки табла с най-хубавия си сервиз. Върху една чинийка внимателно бяха наредени бисквити.

— Сложете си мляко и захар — каза тя и се настани на дивана. — Софи ми каза, че сте съдебномедицински антрополог, доктор Хънтър. Не знам какво точно означава, но оценявам това, което правите.

Това, което правя? Софи ме погледна — в очите й се четеше мълчалива молба.

— Дейвид участваше в първото претърсване на тресавището преди десет години — поясни бързо тя.

— Десет години — въздъхна Кат Бенет и взе от полицата на камината една снимка, поставена в рамка. — Все още не мога да повярвам, че мина толкова време. Тази година щяха да навършат двайсет и осем. През май.

Тя ми подаде снимката. Взех я неохотно, имах чувството, че така подписвам някакво споразумение. Не беше същата снимка, която бе публикувана във вестниците и която само преди няколко дни видях в интернет, но и тази беше направена по същото време, малко преди Джером Монк да ги похити и убие в рамките на по-малко от три дни. Двете момичета си приличаха като две капки вода, бяха застанали една до друга, широко усмихнати. И все пак между тях имаше известна разлика. Едната гледаше дръзко в обектива, раменете й бяха изпънати назад, а в погледа й се четеше предизвикателство. Другата близначка беше по-плаха, бе свела глава и гледаше стеснително.