Дългият път към дома [bg]

С времето болката бе намаляла, но спомените щяха да останат завинаги.

— Знаеш, че мъката от липсата ти едва не го уби — каза Клара. — Никога не съм виждала толкова нещастен човек.

— Сега го знам — отвърна Оливие. — Знаех го и тогава. Но когато видях…

Думите му убягваха. Махна със салфетката и Клара разбра какво иска да каже и как се чувства. В сълзите на Оливие съзри всичките му страхове, колебания и съмнения.

Видя всичко, което този мъж имаше, и всичко, което можеше да изгуби.

— Знам — рече художничката.

Оливие я изгледа с досада, сякаш събеседничката му с| опитваше да окупира негова територия. Но раздразнението му се стопи, когато забеляза изражението й.

— Какво се е случило? — попита.

— Питър е изпратил няколко картини на Бийн в Торонто.

— Oui — кимна собственикът на бистрото. — Габри ми разказа.

— А разказа ли ти на какво приличат?

— Малко. — Оливие направи гримаса. — Но ако погледнем от добрата страна, откакто ги видя, Габри почисти всички сифони в баните на пансиона и сега стърже загарялата мръсотия от фурната. — Кимна към вратата, която водеше към кухнята на бистрото. — Мисля да окача някои от картините на Питър у дома.

Клара не можа да се сдържи и се ухили.

— Десет долара и са твои.

— Боя се, че ще трябва да му платиш повече — обади се Габри.

Едрият мъж тъкмо излизаше от кухнята. Надянал бе яркожълти гумени ръкавици и държеше ръцете си вдигнати нагоре, сякаш излизаше от операция.

— Не са чак толкова зле — възрази Клара.

Габри я изгледа невярващо. Явно пациентът бе неспасяем случай.

— Добре де, не са велики — призна Клара, — но пък спомняш ли си кога за последно картина на Питър е предизвиквала някаква емоция у теб, камо ли пък да те накара да свършиш нещо?

— Не съм убеден, че художниците се стремят да прогонят кората с изкуството си — отбеляза Габри, докато смъкваше ръкавиците.

— Всъщност и това е възможно. Целта им е да провокират. Да й въздействат върху възприятията. Да предизвикват.

— За Питър ли става въпрос? — обади се Оливие и Клара си спомни, че още не е виждал последните творения на съпруга й.

Как се почувства, докато ги гледаше? — обърна се художничката към Габри.

— Отвратен.

Клара изчака и забеляза как събеседникът й се замисли.

Бяха ужасни — каза той накрая, — но също така в известен смисъл бяха и забавни. Толкова нелепо неумели, че изглеждаха наивни. Почти умилителни.

— За Питър ли говорите? — попита Оливие отново.

— Мисля, че най-много ме смутиха всички тези цветове, ни пляскани един върху друг…

— Питър? — не спираше да се изумява Оливие. — Цветове? Я стига!

— А дори не си видял устните — рече Клара.

— Какви устни? — попитаха двамата мъже в един глас.