Измамна светлина [bg]

— Надявам се, че не описваш вечерята ни — обади се Рут, — защото вече закусих от същото.

Другите жени я погледнаха и възрастната поетеса се ухили.

— Е, добре де, май беше яйце. –

Обърнаха се отново към Мирна.

— Май не беше в тенджера — продължи Рут, — а в чаша. И като се замисля, изобщо не беше яйце.

Пак изгледаха поетесата.

— Беше скоч.

И отново насочиха вниманието си към книжарката, която обясни психологическия феномен.

— Мисля, че винаги съм се мразела, задето останах покрай Лилиан толкова дълго — призна Клара. — Позволих й да ме нарани ужасно и чак тогава се осмелих да си тръгна. Никога няма да повторя същата грешка.

Изненада се, че Мирна не направи коментар.

— Гамаш навярно смята, че аз съм извършила убийството — наруши най-сетне тишината художничката. — Прецакана съм.

— Съгласна съм с теб — отбеляза Рут.

— Нищо подобно, не си — възрази Доминик. — Даже напротив.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш едно предимство пред главния инспектор — заяви хотелиерката. — Познаваш хората от арт средите и повечето гости от празненството ти. Кой е най-важният въпрос, който си задаваш?

— Освен за самоличността на убиеца? Е, питам се какво е търсела Лилиан тук.

— Отлично! — Доминик се изправи. — Чудесен въпрос. Защо не попитаме?

— Кого?

— Гостите, които все още са тук, в Трите бора.

Художничката се замисли за момент и след малко кимна:

— Струва си да пробваме.

— Губите си времето — измърмори Рут. — Убедена съм, че ти си я убила.

— Внимавай, дърто! — закани се Клара. — да не се окажеш следващата.

Екипът от криминалисти чакаше Гамаш и Бовоар в апартамента на Лилиан Дайсън в Монреал. Докато полицейските служители снемаха отпечатъци и събираха проби, инспекторите огледаха жилището.

Беше скромен апартамент на последния етаж на триетажна кооперация. В квартала "Плато Мон Роял" нямаше високи сгради, затова, макар и маломерна, квартирата на Лилиан беше светла и приятна.

С отривисти крачки Бовоар отиде в дневната и веднага се захвана за работа, но Гамаш не бързаше. Искаше да усети атмосферата на мястото. Миришеше на застояло. На маслени бои и отдавна непроветрявано жилище. Мебелите бяха стари, но не и старинни. Като онези, които можеш да намериш в "Армията на спасението"[60] или на тротоара до кофите за смет.

Паркетът бе покрит тук-таме с избелели килимчета. За разлика от някои творчески личности, които изявяваха своя естетически усет при обзавеждането на дома си, Лилиан Дайсън като че ли беше безразлична към интериора на апартамента си. Но определено не проявяваше безразличие към онова, което висеше на самите стени.

Картини. Сияйни, смайващи картини. Не бяха ярки и крещящи, а впечатляваха с изразителността на образите. Дали жената бе колекционирала произведения на изкуството? Навярно ги бе купила от приятел художник в Ню Йорк.