Измамна светлина [bg]

Бовоар потърси обща снимка на Лилиан и Клара, но се досети, че дори да е имало такава, навярно е била свалена много отдавна.

Видя момиченце с паднали зъбчета и искряща рижа коса, гушнало огромно плюшено куче. Малко по-нататък същото дете стоеше до велосипед с голяма панделка. Играчки и подаръци. Всичко, което едно хлапе би желало.

И любов. Не, не просто любов. Обожание. Личеше си, че това дете, тази жена, е била обожавана.

Бовоар усети, че у него се надига някакво чувство. Нещо, което бе пропълзяло в сърцето му, докато лежеше в локва от собствената си кръв на пода на онази фабрика.

Тъга.

От онзи момент нататък смъртта вече не изглеждаше по същия начин, нито пък животът му всъщност.

Не му харесваше.

Опита се да си спомни Лилиан Дайсън четиридесет години след снимката. Тежък грим, боядисана в сламенорусо коса. Яркочервена, привличаща погледа рокля. Почти карикатура. Пародия на човек.

Но колкото и да се мъчеше, бе твърде късно. Вече бе видял Лилиан Дайсън като малко момиче. Обожавана. Самоуверена. Готова да тръгне по широкия свят. Свят, който родителите й се опитваха да държат надалеч, като залостваха дома си с вериги.

Въпреки това бяха открехнали вратата едва, а това се бе оказало достатъчно. Ако от другата страна бе чакало нещо злонамерено, жестоко и убийствено, този малък процеп му бе стигнал.

— Воп — долетя гласът на началника зад гърба на Бовоар.

Жан Ги се извърна и видя Гамаш да се задава с метален поднос в ръце, а върху него имаше чайник, каничка с мляко, захар и фини порцеланови чашки. — Къде да го сложа?

Тонът му бе топъл и приятелски. Но не и весел. Главният инспектор не искаше да заблуждава своите домакини. Не желаеше да им създаде впечатлението, че носи прекрасна новина.

— Ето тук, моля. — Мадам Дайсън избърза пред госта, за да вдигне телевизионната програма и дистанционното от масичката пред дивана, но Бовоар я изпревари, събра вещите и ги връчи на жената.

Старицата срещна погледа му и се усмихна. Не с широка усмивка, а с по-мека и по-тъжна версия на изражението на дъщеря си. Бовоар разбра от кого бе наследила усмивката си Лилиан.

Предположи, че двамата възрастни родители се досещат защо полицаите са дошли да ги посетят. Може би не предполагаха каква е конкретната новина. Че дъщеря им е мъртва. Убита. Но погледът на мадам Дайсън отпреди малко подсказваше на Жан Ги, че жената има някакво лошо предчувствие.

И въпреки това се държеше любезно. Дали не се опитваше да забави новината? Да накара мъжете да я премълчат за още една безценна минута?

— Малко мляко и захар? — попита тя марионетката.

Мосю Дайсън седна по-напред на фотьойла.