Измамна светлина [bg]

— Починал е, така ли? — обади се Бовоар. — Знаете ли кога?

— О, преди няколко години. Лилиан ни каза. Сигурно се е напил до смърт.

— Дъщеря ви говорила ли ви е за свои приятели?

— Имаше много приятели. Чувахме се веднъж седмично и тя винаги споделяше как е ходила на партита или вернисажи.

— Споменавала ли е някого по име? — попита Гамаш. Домакините поклатиха глава. — Говорила ли ви е за жена на име Клара, която живее тук, в Квебек?

— Клара ли? Тя беше най-близката приятелка на Лилиан. Бяха неразделни. Идваше на гости у нас за вечеря, когато още живеехме в къщата.

— Но нещо ги е разделило?

— Клара открадна някои идеи на Лилиан. После я заряза. Използва я, а щом получи онова, което искаше, я захвърли. Ужасно нарани дъщеря ни.

— Защо Лилиан замина за Ню Йорк? — попита Гамаш.

— Имаше чувството, че арт средите в Монреал не са много благосклонни. Не им харесваше, когато тя ги критикуваше, макар това да й беше работата като критик. Искаше да отиде някъде, където художниците са на по-високо ниво.

— Говорила ли е конкретно за някого? Някой, който й е мислел злото?

— По онова време? Казваше, че всички са зле настроени към нея.

— А напоследък? Кога се върна в Монреал?

— На шестнайсети октомври — отговори мосю Дайсън.

— Спомняте си точната дата? — обърна се Гамаш към него.

— И вие бихте си спомняли, ако имахте дъщеря.

Главният инспектор кимна.

— Прав сте. Наистина имам дъщеря и щях да си спомням деня, в който се е върнала у дома.

Мъжете срещнаха погледите си и останаха така известно време.

— Лилиан каза ли ви защо се е върнала? — Детективът пресметна набързо. Било е преди около осем месеца. Малко след това си бе купила кола и бе започнала да посещава изложби из града.

— Просто й липсваше домът — отвърна мадам Дайсън. — Мислехме си, че ни е сполетяло най-голямото щастие на света.

Гамаш замълча и остави няколко мига на жената да дойде на себе си. Двамата следователи от Sûreté знаеха, че винаги минава известно време, преди близките да осъзнаят тежката новина, поднесена от полицаите. Когато шокът избледнееше, връхлиташе болката.

Този момент наближаваше с шеметна скорост. Времето им изтичаше. Трябваше да го използват, за да зададат правилните въпроси.

— Лилиан беше ли щастлива в Монреал след завръщането си? — попита старшият детектив.

— Никога не съм я виждал по-щастлива — каза баща й. — Мислех, че е срещнала някой мъж. Питахме я, но тя винаги се смееше и отричаше. Не съм много сигурен.

— Защо предполагате, че е имала нова връзка? — поинтересува се Гамаш.

— Когато идваше при нас да вечеряме заедно, винаги си тръгваше много рано — обясни мадам Дайсън. — Преди седем и половина. Шегувахме се с нея, че отива на среща.

— И тя какво отговаряше?

— Само се смееше. Но… — Старицата се поколеба. — Имаше нещо.

— В какъв смисъл?

Мадам Дайсън си пое дълбоко въздух, сякаш се опитваше да събере сили, за да съдейства на този полицай. Да му помогне да открие убиеца на дъщеря им.