Колекционери на смърт [bg]

— Райдър, по пета линия те търси някоя си Лидия Барстул.

Едва след няколко секунди си спомних, че Лидия е помощничката на безследно изчезналия адвокат Рубин Койл.

— Казва се Барстоу, Бърти.

— Все тая. Между другото, какво стана с онази Данбъри? Изведнъж спря да те търси. Ей, ако сте се скарали, дай я насам. С удоволствие ще я…

— Ало? Здравейте, госпожице Барстоу. Мога ли да ви бъда полезен?

— Ами… честно казано, не знам. Сутринта случайно отворих дрешника и в джоба на шлифера на Рубин намерих миникасетофон. Прослушах записа на касетата. Говори Рубин, но нещо не е наред. Струва ми се изплашен.

— За какво говори?

— Нямам представа, въпреки че познавам всичките му дела и клиенти. Може би напразно ви безпокоя, но…

Изгледах купчината книжа върху бюрата, въздъхнах:

— Идваме веднага, госпожице Барстоу.

— Предпочитам да се срещнем извън кантората, ако не възразявате. На две пресечки от там има едно кафене…

— Партньорът ми ще се върне след малко… До края на работното ви време има един час ли? Добре, ще се видим в кафенето.

Хари се появи след петнайсет минути (за пореден път се ужасих от облеклото му — комбинация от взаимно отричащи се оттенъци на синьото) и аз побързах да му съобщя за обаждането на помощничката на Койл.

Малко след пет часа влязохме в кафенето. Лидия седеше до маса, скрита зад някакво растение, чиито листа бяха големи колкото гребла на кану. На стената висеше грамадна картина, която изглеждаше, сякаш шимпанзе е седнало в кофа е боя, после по задник се е плъзнало върху платното.

Надникнах между месестите зелени листа и видях на масата чаша с кафе и малък касетофон.

— Предполагам, вие сте госпожица Шерлок Холмс — подхвърлих.

Лидия се насили да се усмихне. Хари ме избута встрани и седна, което означаваше, че на мен се пада честта да осигуря кафетата. Докато вървях към касата, се изкушавах да му поръчам някаква гадост, например карамелизирано капучино, но се въздържах, взех две нормални кафета и се върнах на масата. Хари тъкмо казваше:

— Къде казвате, че сте намерили касетофона?

Лидия отново беше в бежово, само блузата й беше розова и изглеждаше някак лекомислена в съчетание със строгия делови костюм. Стори ми се, че през последните дни се е състарила, или пък на силната светлина откъм витрината бръчиците около очите й се виждаха по-отчетливо.

— Беше в джоба на шлифера му, детектив Нотилъс. В дрешника в служебния кабинет. Само по себе си това не е изненадващо — той често забравя в джобовете на шлифера скъпите си писалки, мобилния телефон и така нататък. Често се шегуваме по този повод, наричаме дрехата „втори кабинет“.

— В джобовете имаше ли нещо друго?

— Не, само касетофонът. О, извинете. И една пътна карта.

Тя извади от чантата си сгъната карта на района около Мобил. Хари взе картата, остави я настрани, пресегна се за касетофона:

— Защо не го предадохте на шефа на кантората господин Хамърли?

Лидия сведе очи, после извърна поглед към стената.