Колекционери на смърт [bg]

— Знаете ли, че Марсдън е рисувал само на светлината на свещи? Казвал, че когато работиш близо до огън, пламъците проникват в творбата, осветяват я отвътре. Такъв е бил той, господин Рансбърг — озарен отвътре; може би затова е привличал толкова красиви крилати създания.

— Нощните пеперуди умират в стремежа си към пламъка.

Госпожа Бейнс плъзна длан нагоре по бедрото ми, на фона на черния панталон кървавочервените й нокти бяха като пламъчета.

— Помислете за другите пеперуди, господин Рансбърг. Те се опиват от слънцето. — Устните й бяха на сантиметри от моите, очите й бяха изцъклени. — Къде бях по онова време? Сменях съпруг след съпруг, но все попадах на глупци и евнуси. Криех се в стаята си, часове наред се усамотявах с колекциите си от пощенски марки или монети, чрез които се стремях да открия истинската си самоличност, смисъла на живота, неговия огън. А през това време Марсдън Хекскамп е бил толкова наблизо, изпълнен с вълшебство, озарен от гения си.

— Госпожо Бейнс… Марсела…

Ала тя не ме чуваше, а бърбореше като в транс:

— Трябвало е да ги гледа как умират, за да бъде свидетел на сетния миг. Най-голямото, най-великото прозрение идва именно тогава. Моите прекрасни мъже, чиито снимки виждате тук, са го знаели. Ала те са били способни само да се наслаждават на изживяването, не и да творят. — Тя ме заопипва между бедрата. Задъхваше се, лицето й гореше от възбуда. Гледаше ме, но не ме виждаше. — Той се връща, господин Рансбърг — измърка. — Марсдън се завръща.

— За какво говорите?

— Някой е бил намерен.

— Кой? — изпъхтях и стиснах бедра.

— Някой, който има право да каже: „Да, Марсдън Хекскамп е авторът на тази творба… Най-сетне шедьовърът може да види бял свят!“

— Кой е този човек?

Кървавочервените й нокти просъскаха по панталона ми, тя хвана тестисите ми, стисна ги:

— Не е важно, господин Рансбърг. Единственото, което има значение, е, че Марсдън ще оживее! О, Боже, ще се… — Хвана дланта ми и я пъхна под роклята си, стисна я между бедрата си, посегна да разкопчее панталона ми.

— Кога… творбата… ще бъде разгледана? — изпъхтях. Марсела коленичи, облегна глава на скута ми, започна да ме лиже. Слюнка овлажни панталона ми.

— Госпожо Бейнс, не мога…

— Не ме разочаровай, Рансбърг! — прошепна тя, горещият й дъх парна слабините ми. — Ти си моя собственост.

Отблъснах я и някак си се изправих, въпреки че краката ми се подкосяваха. Напъхах ризата си в панталона и заднешком тръгнах към вратата. Марсела също стана. Косата й беше разчорлена, очите й блестяха от омраза, голямата й уста беше разтегната в ужасна гримаса.

— Измамник! Подлец! Евнух! — изкрещя. — ИСТИНСКИ МЪЖ би УБИЛ заради мен! ИСТИНСКИ МЪЖ би УМРЯЛ заради мен! ИСТИНСКИ МЪЖ…