Чернооката блондинка [bg]

Зад мен Канинг извика нещо, не знам какво. Бях насочил вниманието си към Бартлет. Надигнах се, описах широка дъга с левия си юмрук и го улучих отстрани по врата, а след поредното приглушено стенание той се олюля на ръба на басейна, размаха ръце по начин, който на филм би бил смешен, и се пльосна във водата заднишком, с главата напред. Цопна зрелищно, водата се надигна като грамадна прозрачна фуния, която се прибра невероятно бавно — явно мозъкът ми беше станал ленив от дрогата.

Обърнах се. Всичко стана за броени секунди. Знаех, че сигурно разполагам с още по-малко време отпреди, преди Канинг и Хансън да се окопитят дотолкова, че да ми се нахвърлят. Но така и не се налагаше. Видях, че Хансън държи пистолет, голям и черен, с дълго дуло — „Уебли“, струва ми се. Откъде се беше взел? Сигурно бе на Канинг — той би предпочел британско оръжие като всеки високопоставен английски джентълмен.

— Стой на място! — заповяда Хансън досущ като лошия в безброй долнопробни филми.

Внимателно го измерих с поглед. Нямаше очи на убиец. Пристъпих напред. Дулото на пистолета трепна.

— Застреляй го! — кресна Канинг. — Хайде, дръп­ни проклетия спусък!

Можеше да вика колкото си иска, обаче не се приближи.

— Не е нужно да ме убиваш, Хансън — казах. — И двамата го знаем.

Виждах как потта лъщи по лицето му и по горната му устна. Ако откажеш да застреляш някого, това не те прави страхливец. Убийството никога не е лесно. С ъгълчето на окото си видях как Бартлет излиза от басейна. Направих още една крачка. Оръжието беше насочено към гръдната ми кост. Стис­нах дулото и го дръпнах странично. Може би Хансън беше прекалено изненадан да се съпротивлява или пък просто искаше да се отърве от оръжието, така че го пусна и се дръпна назад, вдигна ръце и ги протегна към мен, сякаш да се предпази от изстрел. Безумното оръжие тежеше колкото менгеме и се налагаше да го стискам с две ръце. Не беше „Уебли“, не беше и британско. Всъщност беше немско, „Вайх­раух“, трийсет и осми калибър. Грозно оръжие, но ужасно ефикасно.

Обърнах се и прострелях Бартлет в дясното коляно. Не знам дали се целех в коляното, но там улучих. Той издаде странен мяукащ звук, прекатури се настрани и остана да лежи там приведен и сгърчен. Голям кърваво петно плъзна по крачола на мокрите му панталони. Зад мен се чу звук. Бързо се отдръпнах встрани и Канинг притича, залитайки край мен, ругаейки, протегнал безпомощно ръце пред себе си. Спря, завъртя се и, изглежда, се канеше отново да ми се метне. Зачудих се дали да стрелям, но не го направих.