Чернооката блондинка [bg]

Канинг пъхна табакерата обратно в джоба ми и продължи да крачи.

— Не уважавам много латиноамериканците — каза той. — Песни, борби с бикове, свади за жени, толкова могат. Съгласен ли сте?

— Господин Каниг — изместих цигарата в ъгълчето на устата си, — не съм в положение да проявявам несъгласие с вас, нали?

Той се засмя с тънък и писклив смях.

— Вярно е, не сте. — И отново закрачи. Явно непрекъснато трябваше да се движи като акула. Как ли печелеше парите си? Сигурно от петрол или пък от вода, която беше почти толкова ценна в това сухо и дълбоко дере, където първите английски заселници бяха избрали да построят града. — Според мен има само две достойни раси, всъщност дори не са раси, а типажи. Знаете ли кои?

Поклатих глава и болката тутакси ме накара да съжаля. По предницата се посипа цигарена пепел и се събра в скута ми.

— Американският индианец и английският джентълмен. — Той ме изгледа развеселено. — Странно съчетание, нали?

— Ами не знам — отговорих. — Виждам общи неща помежду им.

— Например? — Канинг престана да крачи и се извърна към мен, извил едната си дебела черна вежда.

— Преданост към страната? Привързаност към традициите? Страст към лова?

— Именно. Прав сте.

— И склонност да посичат всеки, който се изпречи на пътя им.

Той поклати глава и размаха укорително пръст към мен.

— Голям палавник сте, господин Марлоу. А аз не обичам палавниците, както не обичам и любопитните. — Отново закрачи, въртейки се в кръг. Не откъсвах очи от бастуна му — един удар през лицето с тази чудесия не беше нещо, което щях да забравя лесно. — Понякога се налага да убиваш — продължи той. — Наречете го по-скоро елиминиране. — Лицето му помръкна. — Някои хора не заслужават да живеят, такава е простата истина. — Той отново се приближи и приклекна на пети до стола, за който бях вързан. Обзе ме неловкото усещане, че се кани да ми се изповяда. — Познавахте Лин Питърсън, нали?

— Не, не я познавах. Запознах се с нея…

Той кимна презрително.

— Вие последен сте я видели жива. Ако не броим… — кимна той към вратата — онези двама боклуци.

— Вероятно е така — отвърнах. — Тя ми допадна. Поне онова, което успях да видя.

Той се вгледа странично в лицето ми.

— Така ли? — На лявото му слепоочие потрепваше мускулче.

— Да, стори ми се свястна жена.

Той кимна разсеяно. В очите му се настани странен, напрегнат поглед.

— Беше ми дъщеря.

Нужно ми беше малко време да го асимилирам. Не ми хрумваше какво да кажа, затова не казах нищо. Канинг продължаваше да ме наблюдава. По лицето му се изписа отнесена, дълбока скръб — появяваше се и изчезваше за броени мигове. Той стана, приближи се към басейна и постоя там мълчаливо с гръб към мен, загледан към водата. После се извърна.

— Не се преструвайте, че не сте изненадан, Марлоу.

— Не се преструвам, изненадан съм. Само че не знам какво да ви кажа.