Чернооката блондинка [bg]

— И?

— И той търси Нико. Популярно момче е синът ви.

— И Хендрикс ли мисли, че Нико е жив?

— Според мен не знаеше какво да мисли. И той като вас чул, че душа по следите на Нико. — Не му казах за куфара, който, за свое съжаление, бях споменал пред Хендрикс. — И на него нищо не мога да кажа.

Канинг въздъхна.

— Добре, Марлоу, както искаш.

Вратата в другия край на басейна се отвори тъкмо навреме и Бартлет и Флойд се върнаха. Хансън из­г­леждаше по-притеснен от всякога. Лицето му беше посивяло, чак зеленееше. Имаше кървави петна по хубавото си ленено сако и по доскоро безукорните си бели панталони. Изхвърлянето на два сериозно обезобразени трупа — намирам за основателно предположението, че вторият мексиканец е бил вече мъртъв, когато са го занесли където трябва — сигурно е кошмар за дрехите, особено ако си кипра като Флойд Хансън. Явно той не беше свикнал да гледа кръв, поне не в количествата, които бяха пролели двамата мексиканци. А не спомена ли, че се е сражавал в Ардените? Не трябваше да приемам думите му за чиста монета.

Бартлет пристъпи напред.

— Всичко е наред, господин Канинг — каза той със своя кокни акцент.

Канинг кимна.

— Двама оправихме, остава още един. Господин Марлоу не е особено отзивчив. Може би ще си прочисти главата, ако го понакиснем хубаво. Флойд, помогни на господин Бартлет, ако обичаш.

Бартлет отново мина зад мен и се зае да ме развързва. Когато свали въжетата, се наложи да ми помогне да се изправя, защото краката ми бяха толкова изтръпнали, че не ме държаха. Той пусна и ръцете ми и положи длан върху рамото ми, за да ме натисне да коленича върху мраморните плочи. Водната повърхност беше само на три-четири сантиметра под ръба. Бартлет стисна едната ми ръка, а Хансън пристъпи напред и хвана другата. Реших, че ще ме натопят в басейна, но вместо това рязко извиха ръцете ми зад гърба, а Бартлет отново ме сграбчи за косата, натисна главата ми напред и я потопи във водата. Не си бях поел достатъчно въздух и веднага изпаднах в паника, че ще се удавя. Помъчих се да извърна лицето си настрани, за да глътна малко въздух, обаче пръстите на Бартлет бяха силни като челюстите на питбул и аз не можех да помръдна. Скоро усетих как дробовете ми сякаш всеки момент ще се пръснат. Най-сетне двамата отново ме изправиха и под яката ми се стече вода. Канинг се приближи, застана до мен и се наведе, облегнал ръце върху коленете си и приближил лице до моето.

— Вече готов ли сте да ни кажете какво знаете? — попита.

— Допускате грешка, Канинг — успях да промълвя задъхано. — Нищо не знам.

Той отново въздъхна и кимна на Бартлет, а аз отново се озовах под водата. Странно какви неща забелязва човек дори когато се намира в безнадеждно положение. Отворих очи и далеч в дълбокото светлосиньо дъно на басейна забелязах малък пръстен, обикновена златна халка, която явно се бе изхлузила незабелязано от пръста на къпеща се жена. Този път бях проявил достатъчно съобразителност да напълня дробовете си с въздух, но положението не беше много по-различно и след около минута отново започнах да се давя. Не влизам често във водата и така и не се научих да задържам дъх като опитните плув­ци. Зачудих се дали този пръстен на дъното няма да се окаже последното, което ще видя. Сещам се и за по-лоши неща, на които да спреш погледа си, докато поемаш — или в моя случай не поемаш — пос­ледната си глътка въздух.