Тебеширения човек [bg]

− Стой — изкомандва Дебелия Гав и всички спряхме.

Той посочи друго дърво, точно пред нас. Този път върху ствола му бе изрисувана не ръка, а пак фигурка на момиче. Отдолу имаше грамадна купчина листа. Погледите ни се приковаха в нея, а Гав тихо произнесе:

− Да пукна дано.

Защото от върха на купчината стърчеше нещо.

Човешки пръсти.

Ноктите й бяха късо подрязани, чисти и лакирани в пастелнорозово. Нямаше счупени, нито нащърбени. Полицията щеше да заключи, че не се е съпротивлявала. Или може би не е имала шанс. Кожата й бе по-бледа, отколкото я помнех, летният тен беше добил по-зимен оттенък. Върху средния пръст имаше сребърно пръстенче със зелен камък. От мига, в който зърнах ръката, разбрах, че е принадлежала на Момичето от въртележката.

Хопо първи приклекна над нея и се залови да разчиства шумата. На него поначало трудно му призляваше. Веднъж го бях видял как избавя ранена птица от мъките й с помощта на един камък.

− Мили боже — прошепна Железния Мики.

Назъбеният край на костта бе много бял и ме порази най-силно от всичко. Кръвта беше изсъхнала и потъмняла, почти сливаща се с цвета на изсъхналите листа, които все още частично покриваха ръката. Само ръка. Отрязана до рамото.

Дебелия Гав внезапно приседна тежко на земята.

− Това е ръка — промърмори. — Шибана ръка.

− Добро наблюдение, Шерлок — каза Мики, но дори заученият му саркастичен тон прозвуча неуверено.

− Дали не е някаква шега? — погледна ме с надежда Гав. — Може би не е истинска?

− Истинска е — отвърнах.

− И какво ще правим сега?

− Да съобщим в полицията — предложи Хопо.

− Да, да — закима Гав. — Имам предвид, че тя може още да е жива…

− Не е жива, глупав дебелак — рече Мики. — Мъртва е, също като Шон.

− Не можем да сме сигурни.

− Напротив, можем — посочих друго дърво с нов сочещ показалец върху него. — Има още указания… към останалите й части.

− Трябва да съобщим в полицията — повтори Хопо.

− Вярно — каза Мики. — Хайде, да вървим.

Наставахме, но Дебелия Гав се поколеба.

− Не трябва ли някой да остане? В случай че…

− Какво? — изпъшка Мики. — В случай че ръката реши да хукне нанякъде?

− Не, не знам… Но може да й се случи нещо.

Всички се спогледахме. Гав имаше право. Някой трябваше да остане на пост, но доброволци сякаш липсваха. Кой би искал да стои сам в глухата гора в компанията на отрязана ръка и да слуша шумоленето в храсталаците, да подскача при всяко изпукване на съчка, чудейки се дали…

− Аз ще го направя — казах.

Щом другите си тръгнаха, седнах до нея. Внимателно се пресегнах и докоснах пръстите й. Защото ми се струваше, че това иска тя. Протегнала е ръка и се моли някой да я поеме. Очаквах да бъде студена като лед, но тя се оказа мека и почти топла.