Тебеширения човек [bg]

− Не, аз също получих съобщение, от Хопо. Със зелено.

Спогледахме се.

− Виж ти, блудният сън се завръща — чу се зад нас гласът на Дебелия Гав. — Какво става тук?

− Някой оставял ли ти е съобщение да дойдеш? — попитах.

− Да, ти, смотаняк такъв.

Тъкмо се обяснявахме помежду си, когато пристигна и Хопо.

− Добре, а теб кой те покани? — посрещна го Гав.

− Как кой, ти! — възкликна учудено онзи.

− Явно някой е искал да ни събере всички заедно — намесих се аз.

− И защо? — изсумтя Мики.

Ти знаеш, лайнар. Просто още не си се сетил.

− Мисля, че ще се случи нещо лошо. Ако вече не се е случило.

− О, я бягай оттук.

Огледах се наоколо. Трябваше да има и друго съобщение. Бях сигурен. Започнах да обикалям из площадката, а останалите ме гледаха, сякаш се бях побъркал. И тогава го видях. Под люлките. Тебеширено човече, нарисувано с бяло, но този път с дълга коса и рокля. Не мъж, а момиче, а до него — няколко фигурки на дървета.

Още помня ясно този момент. Отчетливите бели линийки върху черния асфалт. Лекото поскърцване на ръждивите люлки и пощипването на студения утринен въздух.

− Каква е тая тъпня? — доближи Железния Мики, а Хопо и Дебелия Гав го последваха. Всички се наведохме над рисунката.

− Трябва да отидем в гората — казах аз.

− Сигурно се майтапиш! — пусна обичайната си реплика Дебелия Гав, но някак с половин уста.

− В никаква гора няма да ходя — заяви Мики. — Само ще си изгубим половината ден, и за какво?

− Аз ще дойда — рече Хопо и макар да знаех, че го прави само за да подразни Мики, бях доволен за подкрепата.

Гав извъртя очи, сетне сви рамене.

− Добре. И аз участвам.

Мики остана намусено встрани с ръце в джобовете.

− Хайде, да вървим — махнах на другите двама.

− Чакайте — рече Мики, докато вече се качвахме на колелата. — Нали не сте ми скроили някакъв идиотски номер?

− Не е номер — отвърнах и той кимна.

Подкарахме, а аз се озърнах през рамо към люлките. Не знаех дали някой от тях е забелязал, но в тебеширената рисунка на момичето имаше нещо особено. Линиите на тялото й бяха накъсани. Ръцете. Краката. Главата. Те не бяха съединени помежду си.

Понякога, щом нещо ужасно се случи, хората изпитват ирационалното, непреодолимо желание просто да се смеят до припадък. Така и в онази сутрин разходката ни с колелата бе по-освежаваща и приятна от всякога.

Ние не ходехме в гората през зимата, с изключение на Хопо, който събираше дърва за печката (подобно на моето семейство той и майка му използваха жив огън като някакви пещерняци). Сега леденият вятър зачервяваше бузите и развяваше косите ни. Усещах пощипване по кожата, а краката ми неуморно въртяха педалите. Имах чувството, че нищо не може да ме спре и че мога да карам до безкрай. Но твърде скоро тъмната маса на гората се изпречи пред нас.