Тебеширения човек [bg]

Кухнята не е в много по-добро състояние. В мивката са струпани мръсни чинии. Плотът е задръстен от купчини стари списания и пакети сокове и безалкохолни, купени с намаление. Масата е почистена набързо, но още виждам по нея остатъци от жички. Хопо пак е поправял някое старо радио или електроуред. За разлика от мен, винаги си е падал майстор — обича да разглобява неща и после да ги сглобява отново.

Сядам на един от разнебитените столове. Той изскърцва и леко поддава.

− Чай, кафе? — пита Хопо.

− Кафе, благодаря.

Той отива до кафеварката, която поне е нова, и налива две чаши. Сетне се обръща към мен.

− Е? Какво се е случило?

Колкото мога по-сбито, му предавам събитията от последните два дни. Той слуша мълчаливо. Лицето му изобщо не се променя, докато не стигам до последното.

− Гав казва, че ти също си получил писмо?

Хопо кимва.

− Да, преди две седмици. — Той отваря хладилника, вади кутия мляко и я подушва. После сипва по малко в кафетата ни. — Реших, че е някаква гадна шега. Какво е мнението на полицията за смъртта на Мики?

− Че е нещастен случай. — Помислям секунда и добавям. — За момента.

− Смяташ, че ще го променят?

− Ами… намерили са писмо и у него.

− Не е задължително това да означава нещо.

− Нима?

− Да не мислиш, че някой е тръгнал да ни ликвидира един подир друг като в някакво криминале?

Всъщност не съм си го представял точно по този начин, но като го чувам сега от устата му, ми прозвучава доста вероятно.

− Хайде, не се впрягай — махва с ръка той. — Сам каза, че Мики се е натряскал. Било е тъмно, а в тази част на пътеката няма лампи. Вероятно просто се е спънал и цопнал във водата. Пияните постоянно правят такива неща.

Той е прав, но. Винаги има едно „но“. Като малка, досадна гадинка, чоплеща в мозъка ти.

− Когато Мики дойде онази вечер, си говорихме и той каза… че знае кой всъщност е убил Елайза.

− Глупости.

− И аз така реших, но представи си, че е било истина?

Хопо отпива глътка от кафето си.

− Значи, подозираш, че „истинският“ убиец е блъснал Мики в реката?

− Не знам — поклащам глава.

− Виж, Мики винаги го биваше в забъркването на каши. Май продължава да го прави и сега, след като е мъртъв. Освен това ти си единственият, на когото е споменал за теорията си, нали?

− Предполагам.

− Как тогава „истинският“ убиец е разбрал, че Мики е по петите му?

− Ами…

− Освен ако не си бил ти.

Вторачвам се в него.

Тъмни, ръждиви петънца. Кръв.

− Само се шегувам — казва той.

− Естествено.

Сръбвам от кафето си. Естествено.

На път за къщи вадя мобилния телефон и се обаждам на Клои. Все още се чувствам зле след последния ни разговор. Искам да съм в добри отношения с нея. Освен Хопо и Гав тя е единственият ми истински приятел.

Тя вдига на третото позвъняване.

− Привет.

− Здравей, аз съм.

− Виждам.

− Да не вземеш да подскочиш от радост.