Тебеширения човек [bg]

Автор: Тюдор С. Дж.
Год: 2018
Язык: болгарский
Год: Колибри
ISBN: 978-619-02-0194-6
Переводчик: Деян Кючуков
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Тебеширения човек [bg]». Краткое содержание книги:

През 1986 г. Еди и приятелите му са деца на прага на юношеството. Дните им минават безметежно, в шляене в покрайнините на задрямалото английско селце, където живеят, и в търсене на нещо вълнуващо. Еди среща г-н Халоран, Тебеширения човек, и му хрумва идеята за таен код: децата започват да рисуват малки фигури с тебешир, които им служат да си разменят послания, понятни единствено на тях. Докато един ден мистериозно появило се тебеширено човече ги отвежда право към разкъсано човешко тяло и след това нищо не е същото. През 2016 г., вече пораснал, Еди смята, че е загърбил миналото. Докато неочаквано получава писмо с тебеширена фигура. Същото писмо са получили и приятелите му, които решават, че това трябва да е лоша шега. Но шегата става зловеща, когато се оказва, че един от тях е мъртъв. За да спаси себе си, Еди трябва да разбере какво всъщност се е случило преди толкова много години. Майсторското редуване на минало и настояще превръща „Тебеширения човек“ в блестящ трилър, в който всеки герой е като изваян от плът и кръв, всяка загадка намира своята развръзка, а обратите шокират и най-наблюдателния читател. За автора К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия, с партньора си и дъщеря си. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. Не се изкушава да се посвети изцяло на писането, но и никак не й липсва разхождането на четирикраки. „Тебеширения човек“ е дебютният й роман

Перейти на страницу:

Мъча се да осмисля чутото.

− Защо тогава Хана е излъгала и е набедила Шон Купър?

− Защото татко така й е казал. Защото нейният баща не е могъл да убие виновник, който е вече мъртъв.

− А ти как разбра?

− Чух ги да се разправят една вечер. Смятаха, че съм заспала. Както и в други случаи, когато се чукаха в съседната стая.

Припомням си вечерта, когато видях Хана Томас у нас.

− Тя дойде да види майка ми — казвам. — Беше много разстроена, а мама я утешаваше. Интересно, как принципите се изпаряват, щом става дума за твоя живот и твоето нежелано дете.

− Всъщност тя искаше да задържи бебето. Баща ми я караше да го махне.

− Отец Мартин я е карал да направи аборт? — възкликвам. — След всичко, което стори против клиниката?

Ники повдига вежда.

− Интересно как религиозните ти възгледи се изпаряват, щом става дума за твоето копеле и твоята репутация.

− Мръсник — поклащам глава.

− Да. И то голям.

Мозъкът ми продължава да се бори да възприеме фактите.

− Какво стана после? Нямам спомен, тя роди ли бебето?

− Цялото й семейство се изнесе. Баща й бе преназначен в друг град.

А след нападението отец Мартин вече не е бил в състояние да общува със своята възлюбена, допълвам мислено аз.

Ники тръсва цигарата си в пепелника, който вече прилича на реклама за вредата от тютюнопушенето.

− Трийсет години по-късно — продължава — Клои цъфна на прага ми. И досега не знам как ме е издирила. Каза, че е дъщеря на Хана, моята половин сестра. Отначало не й повярвах, казах й да се маха. Но тя ми остави телефона си. Нямах намерение да се обаждам, но после любопитството надделя… Срещнахме се за обяд, а тя донесе снимки, разказа ми неща, които ме убедиха, че историята й е истинска. Дори започнах да я харесвам. Вероятно ми е напомнила за мен самата на младини.

Вероятно и аз затова съм я харесал, казвам си.

− Майка й била починала — продължава Ники. — От рак на маточната шийка. Не се разбирала с приемния си баща и аз взех, че я съжалих. Срещнахме се още няколко пъти и един ден тя ми сподели, че имала проблеми с квартирата. Поканих я временно да се нанесе у нас, ако това ще помогне.

− И какво стана?

− Нищо. Половин година беше перфектна наемателка. Прекалено перфектна.

− А после?

− Един ден се прибрах, а нея я нямаше. Беше оставила вратата си открехната, а лаптопът й стоеше отворен върху бюрото.

− Влязла си да тършуваш в стаята й?

− Стаята си е моя, а и не знам… нещо ме накара…

− Да нарушиш личното й пространство.

− Радвам се, че го сторих. Открих, че тя пише за мен. За тебеширените човечета. За всички нас. Сякаш провеждаше някакво проучване.

− С каква цел?

− Един господ я знае.

− Тя не ти ли обясни?

− Не й дадох тази възможност. Още същата вечер я накарах да си събере багажа.

Ники отпива голяма глътка кафе. Забелязвам, че ръката й леко потреперва.

− Кога беше това?

− Преди около година и половина.

Значи по същото време, когато е отговорила на моята обява за стая под наем.

Вятърът покрай брега се усилва. Побиват ме тръпки и се загръщам по-плътно в сакото. Само от вятъра, нищо повече.

− Щом не сте се виждали толкова отдавна, защо сте се скарали в магазина?

− Ходил си там?

− Така разбрах, че те е познавала.

− Получих едно писмо…

Сърцето ми прескача.

− С тебешир и обесено човече?

Ники се вторачва в мен.

− Откъде знаеш?

− Аз получих същото. Също и Гав, Хопо… и Мики.

Тя смръщва вежди.

− Значи ги е разпратила до всички ни?

− Клои? Смяташ, че са от нея?

− Естествено.

− Тя призна ли си?

− Не, но от кого друг може да бъдат?

Настъпва пауза, през която си мисля за онази Клои, която познавам. Умното, забавно създание с остър език, с чието присъствие така съм привикнал. Всичко ми се струва пълна безсмислица.

− Не знам — казвам. — Просто не бих правил прибързани заключения.

− Чудесно. Преструвай се тогава, че нищо не е станало.

Което ме подсеща… Изчаквам я да отпие от кафето си и с по-мек глас произнасям:

− Чу ли за Мики?

− Какво за него?

Ед Адамс — носителят на радост и благи вести.

− Мъртъв е.

− Божичко. Как?

− Паднал е в реката и се е удавил.

Очите й се разширяват.

− В реката в Андърбъри?

− Да.

− Какво е търсил в Андърбъри?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?