Тебеширения човек [bg]

− Как е майка ти? — питам.

− Почина. Преди пет години, от рак на гърдата.

− Съжалявам.

− Няма защо. С нея не се разбирахме особено. Излязох от къщи на осемнайсет и оттогава почти не съм я виждала.

Премълчавам. Винаги съм смятал, че Ники е извадила късмет. Махнала се е от тираничния си баща. Събрала се е отново с майка си. Но изглежда, в живота няма щастливи завършеци, а само сложни и объркани.

Тя тръсва пепелта от цигарата си.

− Виждаш ли се още с останалите?

− Да. Хопо сега е водопроводчик, а Гав пое бара от родителите си. Ти… разбра ли за катастрофата?

− Рут ми писа за нея.

Рут? Ровя се в далечното минало и накрая се сещам. Къдрокосата приятелка на отец Мартин. Онази, която бе приела Ники в дома си след нападението в църквата.

− Тя дълго ми пращаше писма, но аз след време спрях да ги чета. А после си смених адреса и не й казах. Баща ми е още жив, между другото.

− Да, знам — кимвам.

− А, вярно. Нали майка ти го посещаваше. Като добра самарянка. Не е ли иронично?

Отвръщам с лека усмивка.

− Ти нито веднъж ли не си ходила в дома?

− Не.

− Нито си помисляла да се върнеш в Андърбъри?

− Имам твърде неприятни спомени от там. А дори не съм присъствала на най-лошите неща.

Вярно, казвам си наум. Не си. И все пак си част от тях.

Тя се пресяга и угасява наполовина изпушената цигара в пепелника.

− Добре, стига сме го увъртали. Защо реши да ме питаш за Клои?

− Откъде я познаваш?

Ники ме оглежда за секунда.

− Ти започни пръв.

− Тя ми е наемателка.

Очите й се разширяват.

− Мамка му.

− Много обнадеждаващо.

− Съжалявам, просто… още не мога да повярвам, че Клои постъпи така.

− Как е постъпила? — питам удивено.

Тя се пресяга и без да пита, си взема нова цигара. Ръкавът й се отдръпва назад, разкривайки татуировка върху китката. Ангелски крилца.

− В памет на баща ми — пояснява, забелязала погледа ми. — Малък израз на почит.

− Той нали беше още жив?

− Това живот ли го наричаш?

Не бих нарекъл и татуировката израз на почит. По-скоро е нещо друго — нещо, което не ми се нрави съвсем.

− Както и да е — продължава Ники, като пали цигарата и дръпва дълбоко. — Дори не я познавах допреди две години. Когато тя ме откри.

− Открила те е? Коя е тя?

− Моята полусестра.

− Помниш ли Хана Томас?

Отнема ми секунда да се сетя. Русата приятелка на Момичето от въртележката. Дъщерята на полицая, участвала в протестите. Същата, която…

− Тя бе изнасилена от Шон Купър — казвам. — И забременя.

− Именно. Само че това е лъжа. Шон Купър никога не я е изнасилвал, нито е забременявала от него.

− А кой тогава? — зяпвам я неразбиращо.

Тя отвръща на погледа ми така, сякаш съм слабоумен.

− Хайде, Ед. Напъни се малко.

Напъвам се и изведнъж ми просветва.

− Баща ти? Свещеникът?

− Хайде, не се шокирай толкова. Онези жени от протестите бяха малкият харем на татко. Като фенки, боготворящи своята рок звезда. Колкото до него самия… да речем, че слабостите на плътта не му бяха чужди.