Тебеширения човек [bg]

После, чак след смъртта на татко, получих нова картичка. Само с една дума. Съжалявам. Н. И телефонен номер. Запазих картичката, но никога не позвъних на телефона. Досега.

− Ало?

− Ники, Ед се обажда.

− Ед?

− Ед Адамс…

− Да, да, Ед, сетих се кой си. Просто съм изненадана. Толкова време мина.

Така си е. Но все още мога да разбера, когато ме лъже. Тя не е изненадана, а тревожна.

− Годините си вървят — отвръщам.

− Как си ти?

Добър въпрос. С много отговори. Избирам най-лесния.

− Бил съм и по-добре. Слушай, знам, че е малко неочаквано, но може ли да поговорим?

− Нали това правим.

− Имам предвид, лично.

− За какво?

− За Клои.

Мълчание. Толкова дълго, че вече очаквам да ми затвори. Накрая тя казва:

− Свършвам работа в три.

Влакът за Борнмът пристига в три и половина. По време на пътуването се преструвам, че чета, отгръщайки час по час страниците на последното криминале на Харлан Коубън. Накрая слизам на перона и се смесвам с тълпата хора. Пресичам на светофара пред гарата и се упътвам към брега.

Макар Борнмът да се намира само на трийсетина километра от Андърбъри, аз го посещавам рядко. Не съм от любителите на морето. Още като дете леко се плашех от прииждащите вълни и се гнусях от влажния мек пясък, влизащ между пръстите ми — усещане, което само се подсили, когато видях някой да заравя в него полуизядения си сандвич. Оттогава вече твърдо отказвах да стъпя на плажа без джапанки или маратонки.

Днес е сравнително хладен ден, но из крайбрежния парк се забелязват доста хора, които се разхождат или играят миниголф (единственото нещо тук, което харесвах като малък).

Заобикалям вече празния терен, където навремето се издигаше огромният киносалон, подминавам няколко увеселителни атракции и свивам надясно, към заведенията.

Настанявам се пред едно от тях, посръбвам изстинало капучино и пуша. Освен мен има само още една млада двойка, седяща през няколко маси. Момичето има къса, силно изрусена коса, а партньорът й носи расти и множество пиърсинги. Чувствам се — а несъмнено и изглеждам — адски скучен и стар.

Изваждам пак книгата, но не мога да се концентрирам. Часовникът ми показва почти четири и петнайсет. Вадя нова цигара от пакета — третата от половин час насам — и се привеждам да я запаля. Когато вдигам отново очи, тя стои пред мен.

− Противен навик — казва, докато си придърпва стол. — Да ти се намира една и за мен?

Побутвам пакета и запалката през масата, доволен, че ръката ми не трепери. Тя си взема цигара и я запалва, давайки ми възможност да я огледам. Остаряла е, естествено. Времето е изрязало бръчици по челото и около очите й. Червената й коса е по-къса, с руси кичури. Все още е слаба, облечена с джинси и карирана риза. Луничките едва се забелязват под внимателно положения грим. Момичето, прозиращо изпод жената.