Тебеширения човек [bg]

Бях на двайсет и пет, когато той умря. И само на дванайсет години, единайсет месеца и четиринайсет дни, когато за първи път видях труп.

Донякъде го очаквах. Още след нападението над отец Мартин. Вероятно дори след удавянето на Шон Купър и първото тебеширено човече. А и защото имах един сън.

Намирах се в гора. Дълбока, непрогледна гора. Дърветата се извисяваха като уродливи стари гиганти, протягащи чепати, проскърцващи крайници. Бледата луна надзърташе плахо между разкривените им пръсти.

Стоях на малка полянка, отрупана с гниещи купчини кафяви листа. Влажният нощен въздух лепнеше по кожата ми и проникваше дълбоко в костите. Бях по долнище на пижама, маратонки и суитшърт с качулка. Треперех от студ и закопчах ципа на суитшърта догоре. Усетих ледения допир на метала под брадичката си.

Реално. Твърде реално.

Имаше и друго. Някаква миризма. Противно сладникава и в същото време кисела. Тя изпълваше ноздрите ми и ме давеше. Веднъж, на една разходка, се бяхме натъкнали на мъртъв язовец. Полуразложен и гъмжащ от червеи. От него се носеше същата миризма.

Веднага я разпознах. От инцидента бяха минали близо три месеца. Дълго време да лежиш под земята в твърдия, полиран ковчег, докато цветята се превръщат в прах, а червеите пълзят по омекващата ти плът и лека-полека си проправят път навътре.

Обърнах се. Шон Купър, или онова, което бе останало от него, ми се хилеше. Напуканите му устни се разпадаха около дългите бели стебла на зъбите, подаващи се от черни, гниещи венци.

− Ей, лайнар.

На мястото на очите му имаше само черни кухини. Но те не бяха съвсем празни. В тях се движеха някакви неща. Черни и лъскави, пъплещи усърдно из вътрешността им.

− Какво правя тук?

− Ти ми кажи, лайнар.

− Не знам. Не знам защо съм тук. Нито пък ти.

− Ще ти обясня, лайнар. Аз съм Смъртта — първият ти истински, близък допир с нея. Май не ти излизам от ума, а?

− Не искам да мисля за теб. Искам да се махнеш.

− Трудна работа. Но не се тревожи — скоро ще има други неща, за които да сънуваш кошмари.

− Какви?

− Ти как мислиш?

Огледах се наоколо. Стволовете на дърветата бяха изпъстрени с рисунки. Бели, тебеширени човечета. Които се движеха. Мърдаха и трептяха по грапавата кора, сякаш играеха странен, ужасен танц. Размахваха тънките си като клечки крайници. Нямаха лица, но аз знаех, че ми правят зли, заканителни гримаси.

− Кой ги е нарисувал? — попитах, изтръпнал от ужас.

− Кой според теб, лайнар?

− Не знам!

− О, знаеш, лайнар. Просто още не си се сетил.

Той ми смигна — успявайки някак да го стори без очи, нито клепачи — и после изчезна. Не в облак прах като миналия път, а във вихрушка от листа, които се посипаха на земята и веднага започнаха да се сгърчват и умират.

Погледнах отново нагоре. Тебеширените човечета ги нямаше. Дърветата също ги нямаше. Бях в своята стая, треперещ от страх и от студ. По маратонките ми имаше засъхнала кал, ръцете ми бяха целите изтръпнали. Пъхнах ги дълбоко в джобовете си. И тогава разбрах.