Тебеширения човек [bg]

В училище пък ни събраха във физкултурния салон и един полицай дойде да ни обяснява как трябва да бъдем внимателни и не бива да разговаряме с непознати. А непознати имаше колкото щеш. Хора с камери и микрофони, стоящи и говорещи насред улицата или в началото на гората. В самата гора не можеше да се влиза — между дърветата бе опъната оградителна лента и край нея пазеха полицаи.

Дебелия Гав и Железния Мики с удоволствие пресъздаваха кървавите подробности и дори си ги доизмисляха. Хопо и аз рядко се присъединявахме към тях. Вярно, историята бе вълнуваща, но ми вдъхваше и чувство за вина. Не изглеждаше правилно да получаваш толкова наслада от разказите за нечия смърт, а и за Момичето от въртележката бе наистина несправедливо да оцелее при една злополука и да спаси крака си само за да й го отрежат отново. Въобще, миризляшка история.

Чувствах се зле и заради господин Халоран. Той изглеждаше толкова тъжен последния път, когато го видях, а тогава Елайза бе още жива и двамата се канеха да отпътуват заедно (макар последното всъщност да е било далеч от истината). Сега тя бе мъртва и не можеше да отиде никъде освен в тъмното, студено място, населявано от Шон Купър.

Веднъж на вечеря опитах да споделя това с нашите.

− Жалко за господин Халоран — казах.

− Защо? — попита татко.

− Защото спаси Елайза, а сега тя пак е мъртва. Всичко е било напразно.

Мама въздъхна.

− Ти и господин Халоран извършихте много смела постъпка в онзи ден. И тя не е била напразна. Не бива да го мислиш, независимо какво приказват хората.

− А какво приказват хората?

Те си размениха един от онези погледи, които възрастните явно смятат, че по някакво вълшебство са невидими за децата.

− Еди — поде отново майка ми, — знаем, че харесваш господин Халоран, но понякога хората не са такива, каквито изглеждат. А и той дойде тук съвсем наскоро. Никой от нас не е имал време да го опознае.

Аз се вторачих в тях.

− Да не би да смятат, че той я е убил?

− Не сме казвали подобно нещо.

Нямаше и нужда да го казват. А бях малък, но не и бавноразвиващ се.

Усетих как гърлото ми се стяга.

− Халоран никога не би й навредил. Те се обичаха и щяха да заминат заедно. Той ми го каза.

Мама се намръщи.

− Кога ти го е казал, Еди?

Сам се бях вкарал в словесен капан.

− Когато отидох у тях.

− Ходил си у тях? Кога?

− Преди около две седмици — свих рамене.

− В къщата му?

− Да.

Баща ми с дрънчене постави ножа си върху чинията.

− Еди, никога повече не бива да ходиш там, ясно ли е?

− Но той ми е приятел.

− Вече не. Тъкмо в момента не знаем какъв е, затова няма да се виждаш с него.

− Защо?

− Защото така ти казваме, Еди — отсече рязко майка ми.

Мама никога не говореше така. Тя смяташе, че не можеш да възпитаваш едно дете, ако не му обясняваш защо искаш нещо от него. Но и изражението върху лицето й бе такова, каквото не бях виждал преди. Нито когато пристигна колетът, нито когато тухлата влетя през прозореца, нито дори след побоя над отец Мартин. Тя изглеждаше уплашена.