В долината на смъртта

— Ние искаме да отиграем на тоя Уинтер и неговия Уилкинс един номер, който може и да е малко грубичко скроен. Той трябва да бъде примамен на кораба и да пътува с нас до Обри. И какво, ако той не поиска, ако се възпротиви?

— Тогава ще го оставим на сушата.

— Така не върви. Уилкинс е беглец. Той е нарушил закона и е напразно издирван от полицията. Досега ние бяхме снизходителни към него. Но тъй като той е толкова твърд по отношение клетата си дъщеря, решихме много-много да не му се церемоним. Подмамваме го на кораба, закарваме го в Обри и го предаваме на полицията.

— Но той няма да допусне да го качат с принуда на кораба!

— Та нали казвам, че възнамеряваме да го подлъжем на борда под някакъв претекст. Само че когато се намери там и разбере нашите намерения, вероятно ще окаже съпротива. И сега се пита какво смятате да правите вие в този случай.

— Аз? О, Миранда, всичко, което вие намерите за правилно!

— Ами вашите хора?

— За тях… не мога да знам!

— Може би ще се нуждаем от помощта им!

— Те няма да искат да се набъркват в работите на други хора! Най-добре ще е да наемете от мен — имам предвид, разбира се, само за очи — кораба и хората, като подпишем договор. По този начин ще придобиете твърди права на борда и екипажът до известна степен ще трябва да ви се подчинява.

— Така става ли?

— Съвсем определено. Това е най-добрият изход, за който мога да се сетя.

След като се бе осведомил от Хофтър, Уилкинс се върна бавно в странноприемницата.

— А пък Олд Файерхенд телеграфира, че трябва да потеглим веднага — отбеляза угрижено Елми, когато изслуша съобщението на баща си. — Той явно си има основателна причина за това настояване. Какво да правим?

— Търпеливо да чакаме!

— Наистина ли няма никаква друга възможност да се махнем час по скоро оттук?

— Мастър Хофтър не знае никаква.

— За него естествено е най-важно да има колкото е възможно повече пътници, за да печели от това пощата. Тук все пак трябва да има коне.

— Ще отида още веднъж да се допитам.

Но и второто запитване остана безрезултатно. Уилкинс се върна и осведоми, че не им остава нищо друго, освен да чакат до утре. Единствената възможност за отпътуване била едно корабче, което лежало долу до брега. То обаче принадлежало на сина на пощенския началник и той не го давал под наем.

По-късно изкараха столовете си вън на верандата, която се изтегляше по протежение на цялата фасада и бе разделена съобразно стаите. Оттам човек имаше красив изглед към реката и насреща към Castle Dome Range и по този начин можеше да забележи приближаването на чужденци към селището.

В съседното отделение на верандата седеше млада, представителна дама. Тя бе полуобърната с гръб към бащата и дъщерята и изглежда не се интересуваше от тях. Внезапно обаче се надигна и се извъртя към тях.

— Извинявайте — произнесе вежливо. — Без да искам, дочух от вашия разговор няколко имена. Вие сте може би мастър Уилкинс с дъщеря си Елми?