В долината на смъртта

И Елми изглежда изпитваше нещо подобно, защото се сгуши към баща си, и той усети треперенето на тялото й.

— Страхуваш ли се, дете?

— Аз… не знам точно. Може би е от злокобния мрак, тегнещ над водата.

— Мислите ли, че бих се поверила на тази лодка, ако не знаех със сигурност, че е безопасна? — успокои ги мисис Хоук.

— Ако беше по широката Мисисипи — каза Уилкинс, — където опасните брегове се разстъпват широко, бих се съгласил. Сега, когато заплавахме, ме спохождат съмнения. Ще изляза да се поогледам.

— Само бихте се пречкал по пътя на моряците. А знаете, че те са груб народ.

— Ще го имам предвид.

С тези думи той прекрачи прага.

В първия миг не може да различи нищо, освен бледия светлик на звездите. Но когато очите му привикнаха с мрака, видя пред себе си да се издига голямото ветрило — заплашително и тежко. Вятърът го беше издул и гонеше лодката по вълните на талвега. Тя се плъзгаше безшумно напред. Само откъм носа се долавяше леко ромолене.

Кормчията стоеше мълчаливо на руля. Малко напред се движеха няколко тъмни фигури.

Уилкинс тръгна нататък между каютата и релинга.

Когато остави мачтата зад себе си и достигна предната палуба, той се натъкна на моряците и се учуди, че бяха толкова много. Една толкова многобройна команда не му се струваше необходима за този съд. Един от хората стоеше встрани до бруствера и гледаше водата. Беше Уолкър.

— Добра вечер! — поздрави го Уилкинс.

Уолкър докосна периферията на шапката си, без да отговори.

— Вие към екипажа ли се числите?

— Естествено.

— Той от колко души се състои?

— Избройте ги! Ей ги къде са!

— Толкова много?

Уолкър сви мълчаливо рамене.

— И всички са необходими?

— Вие май нищо не разбирате от нашия занаят, сър. Сигурно сте северняк?

— Действително.

— Помислих си го. Вашите реки са кротки. Нашата Рио Хила обаче е люта обесница. За да бъде обуздана, често са необходими много ръце. Аз съм пътувал по Мисисипи и Арканзас и там на хората наистина е по-леко.

— По Арканзас? Докъде сте стигал?

— Горе-долу до Индианската територия.

— В такъв случай вероятно познавате Ван Бурен?

— Много добре!

— Това ме радва, защото съм живял там. Бях плантатор.

— Какво говорите! Там преживях няколко малки приключения. Така например един от нашите хора се измъкна. На негово място наехме друг, който плава с нас до Ню Орлиънс. Едва когато ни бе напуснал там, чухме, бе бил опасен момък. Измамил бил някакъв плантатор на име Уилкинс.

— Как се казваше мъжът?

— Уолкър.

— Възможно ли е? Аз съм самият Уилкинс, мастър!

— Zounds! Така се срещат хората по света. Нищо ли не сте чул повече за тоя Уолкър?

— Дълго време не. Но сега се надявам да мога да си кажа няколко приказки с него.

— Наистина ли?

— Да, той се намира наблизо.

— Тогава дръжте здраво!

— Ще го сторя.