Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Нарин се изчерви и се вбеси, като усети издайническата горещина по бузите си. Въпреки че туниката бе цяла, тя ясно можеше да види тъмните ореоли на зърната на Ксиант и извивката на кръста и бедрата й.
Изглежда, че този вид ни най-малко не тревожеше Ксиант. Тя леко се обърна, за да поеме чаша вино от кланящия се прислужник, и докато отпиваше хвърли поглед през рамото си към Джеръл. Когато една от прислужниците се върна с тежка, обшита с кадифе роба, Ксиант я накара да я приплъзне бавно през раменете й, а после да я завърже отпред. През цялото това време тя продължаваше да стои с очи вперени в Джеръл.
Ето как го е направила, си помисли Джеръл, като наблюдаваше, без да мигне действията на Ксиант и само леката усмивка продължаваше да стои върху устните му.
Навярно е било доста лесно с наивен, идеалистичен младеж като Сантар. Много, много лесно. Златокосата вещица може и да беше съпруга на един от най-мощните владетели на Ерандейн, може и да имаше лице и тяло на богиня, но носеше душа на пресметлива и безскрупулна куртизанка. Дори той, който познаваше най-малко дузина такива от други светове, почувства горещина, която започна да пълзи във вените му.
След като най-сетне бе подходящо облечена, Ксиант седна върху стол, покрит с орнаменти.
— Е, войнико? — каза тя, като гледаше към Джеръл над пръстена на ръката си. — Мога ли да те наричам така?
— Като звание това е точно толкова подходящо, както и всяко друго, Милейди. Но може би ще е по-добре да чуете съобщенията на вестоносеца — и той кимна към Нарин, но продължи да гледа Ксиант.
— Ммм — Ксиант се обърна към изпънатата за доклад Нарин. — Е?
В гласа отново се чувстваше стоманената струна, този път без кадифен примес.
— Срещу живота на съпруга ви бе извършено ново покушение, Милейди.
Очите на Нарин бяха втренчени в точка, която се намираше леко над и вдясно от рамото на Ксиант. Тя се страхуваше, че ако погледне жената в очите или към Джеръл, ще загуби контрол.
— Да разбирам ли, че е жив?
Само леко вдигнатата вежда на Ксиант изразяваше някакво чувство.
— Да. Нападателят е мъртъв и няколко от вашите съветници и пазачи се опитват да съберат допълнителни сведения.
Протоколът изискваше Нарин да изчака някой от вестоносците на Ксиант да присъства и да слуша съобщенията, но Нарин нямаше намерение да чака повече. Без да даде възможност на Ксиант да задава въпроси, а и тя самата не изглеждаше да има такова намерение, Нарин повтори трите съобщения от съветниците на Ксиант. И трите бяха свързани с нападението върху Линдаз.
Докато Нарин говореше, Джеръл слушаше внимателно и отново се учудваше на способността й да помни толкова много и да го предава толкова точно. Сякаш тримата съветници лично присъстваха в стаята и диктуваха. Джеръл не познаваше никой от своя свят, който да е в състояние да направи това, което Нарин правеше явно без никакво усилие. На Аркана, където записващите устройства и връзките бяха толкова достъпни и удобни, това просто не беше необходимо.
Съобщенията бяха предадени бързо. Нарин замълча, като продължаваше да не поглежда към Ксиант, и си пое дълбоко дъх.
— Това е всичко, Милейди.
Ксиант я погледна за миг без никакъв интерес и сви рамене.
— Много добре. Можеш да си вървиш.
Тя се обърна отново към Джеръл и на устните й пак се появи лека усмивка.
Джеръл наблюдаваше с ъгълчето на очите си как Нарин си тръгва. Лицето й беше спокойно, тялото изправено, а походката бърза и горда. Тя беше, той бе сигурен в това, изключително ядосана. Малката вестоноска очевидно не одобряваше Лейди Ксиант.
Ксиант махна с ръка към един прислужник, който донесе стол за Джеръл, по-малък и по-нисък от нейния, отбеляза Джеръл с неодобрение, и втора чаша с вино. След като стори това, прислужникът се отдръпна и остави господарката си замислено загледана в госта си.
— Ти не си от Калинден — каза тя най-после.
— Така е — Джеръл глътна малко от виното, което беше по-сладко в сравнение с това, което обикновено пиеше. Той нямаше намерение да казва нищо повече от това, което бе решил предварително, нямаше намерение и да лъже. Жени като тази богиня с ледени очи пред него предпочитаха предизвикателствата пред лесните победи.
— И не носиш никакви оръжия.
Джеръл отпи отново.
— Няма откъде да го знаете.
Очевидно беше, че отговорът му я развесели.
— О, аз мога да разбера, войнико. Дрехите ти са покрити с петна като от дълъг, тежък път, но все пак няма такива места, които биха могли да бъдат протрити от сабя или копие. От няколко седмици в този град не е идвал керван — вестта за диваците се разнесе бързо и нито един търговец не желае да предприеме пътуване, независимо от това, каква печалба би могъл да има, следователно ти си пристигнал пеш. Не ми приличаш на човек, който би използвал товарно животно. Следователно нямаш оръжие.