Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
И въпреки това именно за тях и за Калинден тя би дала дори живота си, ако беше необходимо. И ако Джеръл я беше помолил, там в кервана, да отиде с него в Маткасен, тя би му отказала. Калинден и народът му имаха нужда от нея и имаха предимство в лоялността й, така както братът на Джеръл беше основното за него.
Нарин кимна. Да, тя разбираше. Разбра и прости. Това не беше достатъчно, за да премахне болката, но все пак стигаше. Мисълта й веднага скочи върху нещо друго. Ако Джеръл щеше да има каквито и да било отношения с Лейди Ксиант, той трябваше да знае що за жена е тя. Това означаваше, че той трябваше да знае за подозренията на Торк и за предупрежденията му.
Нарин се поколеба за момент, като оценяваше тежестта на задълженията си да не разказва това, което Торк й бе поверил, срещу необходимостта Джеръл да знае. Джеръл спечели. Не й отне много време да му разкаже какво бе научила в Маткасен.
Като свърши, Нарин отмести стола си и стана.
— Съобщението ми за пастира Порза няма да отнеме много време — каза тя — и след това ще намерим Лейди Ксиант.
Войниците на Маткасен, които охраняваха стаите на Лейди Ксиант, не им позволиха да влязат, така че Нарин и Джеръл трябваше да изчакат в коридора. Въпреки че би предпочела да крачи нагоре-надолу по коридора, така както правеше Джеръл, Нарин се контролираше и стоеше спокойно до стената срещу стражите, външно напълно спокойна и студена.
Чакането изглеждаше безкрайно. Умората вече бе започнала отново да я обхваща, когато Ксиант се появи в края на коридора, заобиколена от малка група съветници, пазачи и служители.
Тя пристъпваше величествено напред. Царските й знаци и тъмните брокатени дрехи бяха достатъчни, за да покажат ранга й. Докато вървеше по коридора, тя минаваше ту през златните лъчи на слънцето, които се промъкваха през дългите, тесни прозорци на залата, ту през сянката между прозорците.
Когато пресичаше светлината, златната бродерия на дрехите й проблясваше с почти непоносима яркост. В сянката, с тъмните си дрехи тя сякаш изчезваше. Само бледата й кожа и светлата коса се открояваха ясно, като че ли беше безтелесен дух, дошъл да смути древните зали на Калинден.
Нарин премигна, стресната от бързата промяна на Ксиант от блестящо лъчист към тъмен сенчест дух и обратно. Тя се премести и застана пред вратите, които стражите бяха отворили, и почти не забеляза кога Джеръл е застанал малко зад нея.
Ксиант спря на една крачка пред Нарин, но не отвърна на поздрава й, нито на стражите, които бяха застанали мирно и я поздравиха с вдигнати срещу лявото рамо десни юмруци, нито на поклоните на съветниците си, които бързо се оттеглиха.
Вниманието й беше изцяло фокусирано върху Джеръл. Изражението й, което в началото бе напрегнато, бавно се отпусна. Тя не се усмихваше, но Нарин, която я наблюдаваше, можа да види как се разшириха зениците на очите й и започнаха да блестят като два черни сияйни скъпоценни камъка.
Жената беше красива. Гъстата й руса коса се сипеше около раменете като златен водопад, който омекотяваше и частично скриваше тънко изрязаните й черти. Слънцето, което се проточваше от прозореца зад нея, я заобикаляше с лъчи, които изглеждаха естествено продължение на това толкова деликатно и неземно същество.
Тя премести погледа сиот Джеръл към Нарин.
— Ти си вестоносецът, който първи донесе вестта за диваците, нали?
Гласът на жената беше мек и нисък и все пак на Нарин й се стори, че усеща стоманена нишка зад кадифените нотки.
— Да, Милейди — прозвуча отговорът й.
— Ти тогава не отиде ли в Ануей?
— Не, Милейди.
Ксиант кимна, но погледът й отново се върна на Джеръл. Ясно беше, че не я интересуват причините, поради които Нарин не бе успяла да стигне до Ануей.
— А вие?
Този път гласът й беше чисто кадифе.
Джеръл се усмихна съвсем леко и се поклони дълбоко.
— Името ми е Джеръл, Милейди. Бих искал да говоря с вас.
Погледът на Ксиант бавно се плъзна по тялото на Джеръл, после се върна отново върху лицето му. Тя също се усмихна и кимна леко.
Нарин, която я наблюдаваше внимателно, си помисли, че Ксиант прави грешка, като се усмихва. Неземната й аура изчезна, като че ли никога не е била, и на мястото й смътно се появи нещо хищно.
Джеръл изглежда не беше забелязал промяната. Усмивката му почти незабавно се разшири. Нарин трябваше да потисне внезапния си изблик на гняв. Гняв и още някакво чувство, за което тя отказваше да признае пред себе си, че беше ревност.
— Елате — Ксиант преплува покрай тях и влезе в стаята. Появиха се две прислужници. Докато Ксиант стоеше, без да се движи, очите й бяха фиксирани върху Джеръл и на идеалните й устни се бе разположила лека усмивка. Прислужниците бързо развързаха и свалиха тежката й официална роба. Под нея Ксиант бе облечена в туника от прозрачна тъкан, която съвсем леко прикриваше стройното й тяло с хубав бюст.