Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Гравнар се обърна към Джеръл.
— А вие? Обикновено не си позволявам да се интересувам от работите на непознати, какъвто в случая сте вие, но тъй като дойдохте с Нарин…
Нарин го прекъсна, думите й прозвучаха неочаквано остро и заядливо.
— Неговите работи, както ти се изрази, учителю, не са свързани с нас. Той не е тук заради Калинден.
Тя се изсмя и добави:
— Нито пък заради мен.
— Аз…
Думите замряха преди още Джеръл да може да ги изрече. Какво би могъл да им каже? И въпреки това изведнъж му се прииска да обясни, поне да омекоти болката в тези блестящи очи.
Дните, които те прекараха заедно по пътя от Маткасен, някак си ги бяха сближили. Не бяха се любили, даже не бяха се целували, но бариерите помежду им, за които той даже и не предполагаше, че съществуват, малко се бяха пропукали. Той искаше да премине през тези бариери, доколкото беше възможно. Искаше му се поне спомените й за него да не останат толкова горчиви и неприятни.
Преди да успее да каже каквото и да било друго, на вратата нетърпеливо се почука.
— Влез — извика Гравнар.
Вратата се отвори и влезе юноша, един от многото, които разнасяха съобщения в двореца.
— Извинете, учителю — каза той, като се поклони ниско. — Негово височество желае да ви види в приемната.
Веждите на Гравнар леко се смръщиха малко гневно, но Джеръл не можа да забележи никаква друга реакция.
— Много добре — кимна любезно Гравнар. Той се изправи и се обърна към Джеръл:
— Можете да останете тук довечера, ако желаете. Нарин ще ви покаже леглата, които държа за посетители.
Той погледна към Нарин, в очите му проблесна замислена искрица, после се обърна и последва момчето. Вратата се затвори след него с тъп звук.
След Гравнар остана тежка тишина, която натежа над двамата, все още седнали до масата. След малко Нарин тихо промълви:
— Ти като че ли искаше да кажеш нещо, преди да почука момчето.
Джеръл преглътна. Толкова странно беше, че иска да сподели, да се довери на друг за нещо, което бе толкова лично.
— Аз исках да обясня… аз… — той се поколеба — аз търся брат си Сантар, който изчезна преди няколко месеца.
Джеръл бавно въртеше между пръстите си чашата с вино. Виното започна да кръжи в чашата и повърхността на тъмночервената течност ставаше ту почти черна от сянката, ту сребърна от отразената светлина. Черна — бяла. Да — не. Да говори или да мълчи.
— Имам причини да мисля, че Лейди Ксиант знае нещо за изчезването му. Че тя би могла, всъщност, че тя е виновна за това — каза той накрая. — Един приятел в Маткасен трябваше да събере информация. Трябваше да се срещна с него, но му се наложило да напусне града, преди да стигна там. Оставих Норваг да го чака, а аз дойдох в Калинден с надеждата, че бих могъл някак…
Той остави чашата на масата и срещна открито объркания поглед на Нарин.
— Никога не съм искал да ти причиня болка. Бях чул слухове, че близко до онзи хан са забелязали човек, който приличал на Сантар, така че отидохме да видим дали… Той е мой брат, единственият член от семейството ми, освен мен, който остана жив. Аз не мога… Той е преди всичко. Не разбираш ли?
Брат. Нарин премигна от болката и несигурността, които видя в очите на Джеръл, които прозвучаха в гласа му. Неизвестно как, но тя разбра, че в тези няколко думи той й беше разкрил повече, отколкото е имал намерение, беше открил слабостта си, уязвимостта си, която може би в продължение на години се е опитвал да скрие от света. И той бе разкрил всичко това, защото искаше тя да го разбере и да му прости.
Брат. Нарин си пое дъх. Какво ли би чувствала, ако имаше брат? Някой, с когото да си свързан, да му принадлежиш и той да ти принадлежи?
В Калинден тя бе намерила дом, приятели, място за себе си. И все пак… Гравнар й бе почти като баща и бе направил за нея повече от много бащи, но не й беше баща. Другите вестоносци й бяха приятели и другари, но не й бяха сестри и братя.
Те бяха вестоносци, което означава, че бяха сдържани, не разкриваха с готовност чувствата си. Често даже не си позволяваха да чувстват, да се смеят, да обичат или мразят. Те бяха обучени да избягват такива силни емоции, да ги потискат и да не позволяват да им влияят до такава степен, като че ли те изобщо не съществуват. Тя беше единствената, която все още трябваше да се бори, за да контролира страстите си, да се бори, за да не се разсмее на глас или да не се развика от гняв.
Отношенията й с приятели, които не бяха вестоносци не бяха по-добри, тъй като постоянно се чувстваше ограничена от техните очаквания за това, как трябва да изглежда и да се държи един вестоносец.