Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
Катон изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото поласкан от комплимента.
— Съмняваше ли се?
— О, не, не наистина. Но никога не съм те виждала да се биеш.
Тя вдигна шапката и наметалото си.
— Това не беше битка — поправи я Катон.
Остана замислен за момент, подсвирквайки през зъби. Наистина нямаше друг избор.
— Мисля, че конят ще може да те носи. Само на една миля сме.
— От кое?
— От главния щаб на Кромуел. Ще прекараме нощта там. Ужасно неприятно, но не виждам никакъв друг изход. Конят трябва да си почива поне една седмица заради глезена, затова ще взема друг кон от лагера и ще се приберем утре сутринта.
Той пъхна пистолетите обратно в дисагите. Фийби попиваше думите му.
— В лагера има ли жени?
— Никоя, с която да можеш да общуваш — отсече Катон. — Сега се качвай. — И той подложи длан.
— Значи курви, нали?
И Фийби се тръшна съвсем неелегантно върху седлото. С един ездач задното седло ставаше излишно.
— Придружителки на лагера — уточни Катон, поемайки юздата. — А ти ще стоиш настрана от тях и ще говориш само с хората, на които ще те представя. Наистина, ще ми бъде приятно да говориш с хората само в мое присъствие. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
— Но защо? — Фийби бе смаяна от този рязък обрат в разговора.
— Защото, скъпо мое момиче, имаш извънредно дразнещия навик да се забъркваш във всякакви неприятни истории — осведоми я той. — Започвам да разбирам, че не си в състояние да се въздържаш, но ме е страх да си помисля какво можеш да натвориш във военен лагер. Дори не съм сигурен какво да те правя… къде да те настаня.
Фийби не си даде труда да се защити. Той явно имаше предвид Мег, а тя нямаше никакво намерение да подхваща отново тази тема. Когато някой греши толкова явно, човек не спори с него.
— Но няма ли да остана с тебе? — запита тя меко.
— Ще трябва, предполагам. Но там всички живеем общо. Не е предвидено някой да се уединява.
И той изведе коня от горичката, тръгвайки в посока, противоположна на полето и ранените мъже.
Фийби не каза нито дума повече. Идеята да прекара нощта във военен лагер й се стори извънредно интригуваща, но ако Катон разбереше това, вероятно щеше да се държи още по-неприятно.
Беше почти нощ, когато стигнаха пред вратите на каменната къща във фермата Костуолд, където Кромуел бе настанил главния си щаб. Войниците се бяха разположили наоколо на палатки, сред дърветата проблясваха лампи и огньове. В студения въздух се разнасяха острите звуци на гайди и бумтежът на бойни барабани.
Кацнала високо на седлото, Фийби се огледа любопитно. Вече не стискаше зъби от страх и седеше доста свободно, докато конят бавно куцаше напред. Той като че ли знаеше къде се намира, вдигна глава и изцвили радостно.
Катон го потупа по шията.
— Сега, сега, момче.
Животното се обърна, мушна муцуна в рамото на Катон, а после отново продължи напред.
Из двора сновяха мъже с торби и чували на рамо, товарещи и разтоварващи разни каруци под треперливата светлина на факлите. Катон викна един войник, който веднага пусна товара си и притича, като бързо отдаде чест.
— Да, милорд. — Хвърли мигновен поглед към Фийби и отново се обърна към маркиза.
— Конят ми окуця. Заведи го в конюшнята, кажи да му сложат лапа на глезена и да му дадат овес. Лапата трябва да се сменя на всеки час през цялата нощ. Разбра ли?
Войникът изслуша нарежданията, отново отдаде чест и пое юздата от Катон, който посегна към Фийби, за да я свали на земята. Войникът пак я погледна, този път по-явно и с неприкрито възхищение.
Фийби отговори с една от обичайните си приятелски усмивки. Войникът й отвърна на усмивката. Катон я хвана за лакътя и каза рязко:
— Хайде.
Поведе я с бърза крачка към къщата.
— Няма как да не те забележат, Фийби, но няма нужда да привличаш вниманието към себе си — каза той рязко.
— Не знаех, че го привличам — отговори тя. — Не съм говорила с него. Само му се усмихнах, след като ме погледна.
Тя се озърна, омагьосана от обстановката. Той сложи ръка на кръста й и я поведе пред себе си към входа на къщата.
Стражът скочи и отдаде чест, отваряйки вратата. Фийби се озова в едно преддверие с таван от греди и каменен под, което заемаше целия приземен етаж на къщата. Беше пълно с мъже, повечето от които седяха на пейки около дълга дървена маса в средата на помещението. Пред тях имаше големи подноси, пълни с димящо месо, и гарафи с вино.
— Катон! — извика някой от единия край на масата. — Здрасти, човече! Не те очаквахме.
Един висок мъж бутна назад пейката, стана и се запъти към тях, държейки халбата с бира.
— Да, конят ми окуця след сблъсък с едни дезертьори и щяхме да се принудим да прекараме нощта навън. — Катон разтърси ръката на мъжа. — Дошли сме да се подслоним тук до утре сутрин, Оливър. — Обърна се към Фийби, която откопчаваше наметалото си. — Това е генерал Кромуел, Фийби. Оливър, представям ти съпругата си.