Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
— Къде отиваш?
— Не съм я пуснал. А ти вземи юздите.
— Тази идея никак не ми харесва — оплака се Фийби, изпълнявайки нареждането. — Нямам думи да кажа колко е лоша.
— Напротив, превъзходна е.
Катон заповяда на кобилата да тръгне ходом и тя започна покорно да обикаля из заграденото място на края на дългия повод, държан от Катон, който остана в центъра.
Не й оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да издържи. Фийби се хвана мрачно за юздата, затвори очи и се замоли всичко да свърши колкото може по-скоро.
— Седиш като чувал с картофи — скара й се Катон. — Седни изправено… раменете назад. Няма нужда да стискаш юздите толкова силно… За бога, Фийби, отвори си очите!
Фийби ги отвори. Според нея гледката беше повече от безинтересна. Затвори ги отново и се затръска на седлото, стиснала до болка зъби, за да не ги остави да тракат от неравномерното движение на кобилата.
— Та това е смешно. — Катон даде знак на коня да спре. Приближи се към нея, навивайки повода. — Никога не съм виждал нещо по-покъртително, Фийби! Вече губя търпение.
— Ами какво очакваш да направя? — извика Фийби.
— Очаквам да си държиш очите отворени и да си махнеш ръцете от лъка на седлото — произнесе Катон с пресилено търпелив тон. — Очаквам да седнеш изправено, да стиснеш седлото с колене и за бога, момиче, отпусни се!
— Ами къде да си държа ръцете, ако не се държа за седлото?
— Дръж юздите хлабаво, пръстите ето така. — Той я хвана за ръцете и нагласи пръстите й. — Юздите трябва да лежат ето така. Виждаш ли?
Възползвайки се от паузата, Сорел наведе глава, за да щипне малко трева, и Фийби отново сграбчи седлото с панически писък, когато вратът на кобилата се наведе ниско към земята.
— Дръпни главата й нагоре — изкомандва Катон.
— Няма да иска — каза Фийби, подръпвайки леко юздата. — Няма да ме послуша.
— Разбира се, че няма, ако седиш отпусната като дроб. И ваниловото желе има повече кости от тебе. — Катон положи ръка на гърба й. — Седни изправено!
Фийби мрачно изправи гръб под ръката му.
— Сега хвани здраво юздата и дръпни главата й нагоре. Тя трябва да знае кой е господарят й.
— О, мисля, че вече знае — измрънка Фийби, подръпвайки плахо юздата.
За нейно облекчение Сорел бе решила, че не иска повече да пасе заскрежената трева, затова вдигна глава, почти като в отговор на заповедта.
— Така е по-добре. Сега ще опитаме тръс. — Катон отново се отдалечи, размотавайки повода. — Трябва да се надигнеш на стремената… не, за бога. Какво ти става? Почувствай ритъма на коня. Можеш ли да го почувстваш?
Фийби го чувстваше в зъбите си. Не можеше да си представи по-неудобно и по-неестествено за човека действие.
— Това е направо смешно — заяви Катон, спирайки отново Сорел, и се върна обратно при нея. — Никога не съм виждал човек, който да е така безпомощен с конете. Опитвах се да ти обясня…
— Не, не си. Ти ми крещеше! — извика Фийби, излязла извън кожата си. — Правя каквото ми е по възможностите, но си позволявам да ти кажа, милорд, че си ужасен като учител! Никой не може да научи нищо от тебе.
Катон се смая. Винаги бе демонстрирал неимоверно търпение, бе се проявявал като безпогрешно разбиращ учител.
— Това е глупаво — каза той. — Ти просто не се съсредоточаваш.
— Напротив, съсредоточавам се! И не е глупаво. — Очите на Фийби се изпълниха с гневни сълзи. — Ако трябва да върша това, искам някой друг да ме учи.
Тя импулсивно освободи крака си от стремената и се свлече от гърба на кобилата.
Катон я подхвана още докато падаше от седлото.
— За бога, момиче! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Така не се слиза. Ако се изплъзнеш, конят може случайно да те ритне или да те стъпче.
— О! — Това й дойде твърде много, Фийби опря ръце на гърдите му и го бутна с все сила. — Не чу и дума от това, което ти казах! — избухна тя. — Защо трябва само да се караш и да командваш? Ти си просто един проклет тиранин!
Тя го изгледа яростно с очи, още премрежени от гневни сълзи.
Катон, стреснат, не каза и дума. Още чувстваше натиска на ръцете й върху гърдите си, когато го бе отблъснала от себе си.
Докато той стоеше, опитвайки се да разбере причината за избухването й, Фийби се обърна и тръгна към вратата на заграденото място.
— Фийби! — Той пусна повода и тръгна след нея. — Къде си мислиш, че отиваш? — Хвана я и я извъртя към себе си. Обхвана брадичката й с ръка и изви лицето й нагоре, за да го погледне. — Не можеш да ме ругаеш и да ме блъскаш, а после да си тръгваш без нито дума обяснение.
Фийби рядко се гневеше и гневът й винаги бе краткотраен.