Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
— Нали изглеждат добре, милорд?
Катон бе съгласен, че пищните очертания на жена му са гледка единствено за неговите очи. Но каза малко строго:
— Въпросът е как се чувстваш с тях, нали? Вярвам, че никой няма да ги гледа.
— Предполагам, че няма. — Фийби се огледа през рамо. — Мислиш ли, че задникът ми е много голям?
Катон затвори очи за миг.
— Има време и място за всякакви теми, но сега не е нито времето, нито мястото за тази.
— О, само се питах — каза тя, спускайки полата. — Фигурата ми не е като тази на Даяна.
— Не е — съгласи се той сухо. — Ела да хапнеш. — Отправи се към масата, на която имаше студено месо, хляб и сирене. — Да ти отрежа ли малко шунка?
— Благодаря — отвърна Фийби. Не му се говори на тази тема, ясно, но поне да й беше обърнал малко внимание. — Купих роклята за Оливия — добави тя. — Но шивачката искаше да сложи още малко дантела на яката, затова ще я изпрати в имението, когато бъде готова.
— Добре — каза Катон.
Бяха почти привършили с яденето, когато ханджията почука на вратата.
— Моля за извинение, милорд, но тук, в кръчмата, има войници, били срещнали дезертьори от армията на краля. Дезертьорите търсели плячка… били добре въоръжени, казаха. — Подръпна кърпата на врата си със сериозен вид. — Помислих, че ще искате да знаете, сър.
— Правилно си помислил — каза Катон. — Благодаря ти. — И стана от масата. — Ти си дояж, Фийби. А аз трябва да поговоря с тези хора.
Излезе от стаята, а Фийби сведе недоволен поглед към чинията с шунка.
Като че ли вече нямаше апетит. И то не заради вероятността от нападение по пътя. Това не представляваше ужас за нея, поне не и в компанията на Катон. Но защо той винаги я натиква в някакво тихо гнездо, когато не иска житейските проблеми да я засегнат? Нищо ли не е научил за нея?
В кръчмата Катон слушаше разказа на войниците. По принцип групичката разочаровани кралски войници, една от многото, които обикаляха покрай градовете в търсене на плячка, не би го разтревожила особено. Конят му можеше да надбяга почти всички коне в околността. Но с човек, яздещ на допълнителното седло, още повече такъв, който се плаши от коне, това щеше да бъде доста по-трудно.
Той махна с ръка на собственика.
— Да оседлаят коня ми и помоли лейди Гранвил да ме чака в двора на конюшнята. — Отброи няколко монети и ги хвърли на тезгяха. — Господа, задължен съм ви.
— Внимавайте по пътя към Ейншъм, сър.
— Добре. А вие пийте по едно за мене.
Катон вдигна ръка за сбогом и излезе от кръчмата, сподирен от наздравици.
Фийби вече чакаше в двора на конюшнята. Катон я погледна.
— С тази рокля можеш още сега да яздиш по обикновения начин, с възглавницата на твоето седло. Ще се движим по-бързо.
— Заради мародерите ли, сър?
— Може би — каза той, помагайки й да яхне коня, после се качи на седлото пред нея.
Фийби пъхна ръце под наметалото му и го хвана за колана. Почувства се доста по-уверена, яздейки по обикновения начин, освен това в гърба на Катон имаше нещо извънредно успокояващо. Тя се наведе напред и за миг положи чело между плешките му.
12
Изстрелът мина над гърба на коня точно когато наближаваха селцето Ейншъм. Беше толкова близък, че почти го засегна, но животното бе свикнало с огъня на бойното поле, затова не се стресна особено.
Фийби не разбра веднага какво се е случило. Чу изтрещяване и цвилене, но известно време не можа да се ориентира. После се разнесе смразяващ крясък и дружина мъже изскочиха на пътеката точно зад тях.
— Както е това? Дезертьорите ли? — изохка Фийби, извръщайки се да погледне през рамо.
— Така изглежда — отговори Катон с върховно спокойствие. — Очаквах да се появят през последните две мили. Сега се дръж здраво, защото ще им избягаме.
Фийби обгърна тънкия му кръст и се прилепи до него, когато конят се впусна в галоп. Още един мускетен изстрел изсвири близо до ухото й и тя не можа да не изпищи.
— Няма от какво да се страхуваш — каза Катон с предишното си хладнокръвие, докато подковите на коня чаткаха по пътеката.
— Няма ли? — На Фийби й беше трудно до го повярва, но спокойствието на Катон бе заразително. Тя отново погледна през рамо. — Някои от тях се пръснаха по полето отстрани.
— От това се страхувах. Ще се опитат да ни пресекат пътя. — И Катон смушка коня да завие наляво.
Фийби се вгледа в гъсталака пред тях. Нямаше никакъв път. И тогава разбра — щяха да го прескочат.
— О, господи! — прошепна тя, стискайки очи, и зарови лице в рамото на Катон, а ръцете й се вкопчиха в предната част на колана му така, сякаш тялото й бе станало продължение на неговото.