Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но още преди туй публично налагаха и мен, и Иван Денисович, и най-вече клетата ми Матрьона заради това, че сме „прекалено добрички“, „безогледно добрички“, че човек не може да е добър спрямо всички околни (виж, те спрямо нас и не бяха!), че добротата към злото само увеличавала злото в света. („Октябрь“ от глупост дълго хули „непротивленците“, като си мислеше, че ще засегне мен.)
А всичко заедно? А заедно това се нарича диалектика…
След членовете на редакцията думата получих аз и се учудих, че на някои членове на редакцията им се струва, че моят роман се отнася не до култа към личността, явление много разклонено и още неизкоренено, а до нашето общество, което оздравява пред очите ни, или до самите идеи на комунизма. Но случаят наистина е труден. Пред избор е поставена редакцията, не аз: аз вече съм си написал романа и няма какво да избирам. Но ако редакцията 2–3 пъти реши нещата в моя вреда, аз, да прощавате за нетактичността, ще ида в някое „Знамя“ или „Москва“.
Толкова нахален бях. Но щедролюбиво настроеният към мен Твардовски и сега не се засегна и не позволи на никого да се засегне, като заяви, че съм им направил комплимент: те стоят по-горе от онези списания.
С целия развой на обсъждането той изцеди съгласието за романа ми и сега с голямо удоволствие резюмира:
— Крайно ми е приятно, че за пръв път (?) никой не остана настрана: много съм умен, седя и си кротувам. (Тъкмо това се стараеха да правят всички!…) Сега покрай Шолоховите еполети забравяме, че неговият герой не е наш, герой, а партията при него е представена само от неприятни хора. Въпросът на „Тихият Дон“ е: какво коства на човека революцията. Въпросът на обсъждания роман е: какво коства на човека социализмът и може ли той да плати тази цена. Съдържанието на романа не противостои на социализма, а само липсва онази яснота, която бихме искали да съществува. „Войната“ тук е дадена изчерпателно, ала „мирът“ — най-хубавото от онова, което го имаше през ония годинки — не е показан. Къде е историческото творчество на масите?… Скромното ми пожелание като читател е: о, ако поне като първи утринни лъчи се загатне и този живот! Да се озари крайчецът на небето само в онази степен, в която го допуска художникът…
Уви, там вече нямаше какво да озарявам. Смятах, че и бездруго съм им представил хоризонта прояснен.
А Твардовски в един от своите върхови редакторски мигове също не настояваше за нищо:
— Впрочем, ако Толстой беше стоял на платформата на РСДРП — нима щяхме да получим повече от него?
Пак през тия дни по настояване на Лакшин с мен бе сключен и договор за романа (страхливият Закс прежълтя, сгърчи се и успя да се измъкне по някакъв начин: да пробута на Твардовски постоянното си задължение да сложи един подпис). (Пак през тия дни и М. А. Лифшиц, ортодокс с дългогодишно много силно влияние върху Твардовски, даде писмена рецензия за моя роман. Тя беше предходник на ония облаци на критиката, които биха се струпали над романа, ако бъде напечатан, и може би донякъде разколеба Твардовски. Стана нужда да се браня писмено.)
Да беше в нормална страна — какво имаше да чакаме оттук нататък? Да се дава романът за набор и толкоз. А у нас решението на редакцията беше нула, нищо. Тепърва имаше да си блъскаме главите: ами сега накъде?
Но освен обичайното даване на цензурата за съсичане — какво друго можеше да измисли А. Т. Пак ли да покаже романа на същия онзи Лебедев? „Мисля — каза А. Т., — че ако на Лебедев му се привиди нещо в романа, няма да тръгне… Това и на него самия му е неизгодно…“
Лебедев, разбира се, не тръгна, но не тръгна и романът. Аз наивно си представях, че за схватката с китайците за тях всяко оръжие ще е добре дошло и ще им свършат много добра работа моите сталински глави, още повече че с хуленето на Сталин ще се нагърби не ЦК, а някакъв си писател. Но беше август 1964-та и Лебедев трябва да е усещал колко несигурна става почвата под краката на шефа му. Сигурно вече много пъти се бе разкайвал, задето е опетнил реномето си покрай мен.
А. Т. му дал за проба само една четвърт от романа, като му казал: „Първа част. Над останалите работи.“
Така се случи, че А. Т. влезе в сблъсък с Лебедев заради Еренбург. Поликарпов (отдел „Култура“ на ЦК) и Лебедев искали с отхвърлянето на последната част на Еренбурговите мемоари да се нагърби Твардовски, тоест те да не бъдат „забранени от цензурата“, а „отхвърлени от редакцията“. А. Т. им отговорил с достойнство: „Не съм го аз правил и лауреат, и депутат, и борец за мир. Аз изобщо не съм негов поклонник. Но щом е и лауреат, и депутат, и световноизвестен, и е прехвърлил 70-те си години — значи трябва да се печата, каквото и да напише.“