За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Абигейл не бе хвърлила и един поглед към виещия се път, който по стръмнините се стесняваше почти колкото ширината на каретата. Не се интересуваше къде я отвеждат. Всичките й мисли бяха насочени към затвора, в който бяха отвели Доминик. Нямаше смисъл да пита капитан Фицджералд каква ще е съдбата му. Той мрачно и студено беше отказал да отговори на всички въпроси за Доминик или за „Република“, или за новия си кораб.
Но Абигейл не можеше да мисли за нищо друго. В селото под хълма бяха спрели до един мрачен и мръсен затвор. Дрънченето на оковите, които бяха сложили на ръцете и краката на Доминик още преди да напуснат Лондон, още отекваше в ушите й. Той сигурно цял се беше схванал, натъпкан в ужасния сандък отзад на каретата. Единственият й опит да говори с него не успя, защото капитан Фицджералд веднага й беше затиснал устата с ръка. Тя не можа да направи нищо друго, освен безпомощно да гледа как Доминик изчезва зад дебелите стени на затвора.
Думите, които капитан Фицджералд бе отправил към тъмничаря, не й даваха мира. „Пъхнете го в най-дълбоката дупка! Така ще разбере какъв ад очаква френските пирати, когато увиснат на бесилката.“ После триумфално се бе изсмял.
Абигейл се облегна на стената на каретата, за да се дръпне възможно най-далече от мъжа, когото бе смятала за свой баща. Никога вече нямаше да го помисли. Дори не искаше да го смята за свой чичо. Това беше само един звяр, изпълнен с омраза, жесток и отмъстителен… точно такъв, за какъвто толкова глупаво беше смятала и Доминик.
Каретата спря точно пред къщата. Почти половин миля имаше от портата на имението до входа, по чиито стъпала гостите стигаха до открита веранда. Градината тънеше в сънната си красота. Всичко беше спокойно, само не и кървящото й сърце.
Когато каретата спря, един лакей отвори вратичката. Отстъпи назад и намести пред стъпалото малко столче, за да могат гостите да слязат по-лесно. Поклони се и измърмори:
— Добре дошли, господине, госпожице.
Абигейл не погледна красивите цветя, растящи край верандата, докато против волята си подаваше ръка на капитан Фицджералд. Ако кажеше, че не иска да влиза тук с него, нямаше да спечели нищо, даже напротив. Заби поглед в земята, беше се уморила да гледа победоносното му изражение.
Капитан Фицджералд се изсмя.
— Защо си толкова мрачна, Абигейл?
— И разумът ти ли е толкова малко, колкото и състраданието? — изфуча тя, не желаейки да му покаже колко много я боли. — Какво съм ти направила, че толкова ме мразиш? Не умрях, когато „Република“ потъна, но това не е престъпление.
— Странно, че само ти и Сен Клер сте оцелели.
— Скочих от прозореца на каютата, преди твоите хора да взривят кораба. Доминик се опитваше да се бори с тях. Експлозията го изхвърли във водата. После морето го е отнесло до брега.
— И никой друг не е оцелял?
— Денди.
— Кой?
— Котето ми — отвърна тя с леден тон.
Капитанът изруга.
— Никой друг човек?
— Никой — тя потръпна, припомняйки си изхвърлените на пясъка тела.
— Откъде знаеш, че този пират не ги е избил всичките?
— В неговото състояние не можеше и бълха да убие. — Смехът й секна, когато осъзна, че истината я е издала.
— Предателка! — изръмжа той тихо и тя разбра, че не иска никой друг да чуе разговора им. — Хранех те и те обличах! И ти с какво ми се отплати? Върнала си живота на това копеле!
— Защо да съм лоялна към баща, който превозва оръжия за неприятелски държави?
— Не си ми дъщеря!
— Ти така каза.
— Не ставай нахална, момиче. — Той се приближи плътно към нея и продължи със същия тих шепот: — Трябваше да разбера, че ще станеш същата като нея.
— Какво искаш да кажеш?
Той сграбчи ръцете й.
— Майка ти беше курва. Красива курва. Казваше, че е влюбена в Джареб, но аз я исках… убедих я да се омъжи за мене.
Лицето на Абигейл пребледня. По зловещото му изражение тя разбра, че не е първата, пострадала от жестоката му ръка. Вероятно беше пребил майка й, за да я накара да стане негова съпруга и да не се омъжи за брат му.
Студеният му смях смрази кръвта в жилите й.
— Тя не спомена, че е бременна, преди да разменим брачните клетви. Искаше да ме напусне, след като Джареб се върне от пътуването си.
— Защо не я пусна?
— Защото беше моя! — изрева той. — Ти дори още сучеше, когато тя се опита да избяга при него. Погрижих се за нея, след като й казах, че ще отгледам копелето й. — Той се усмихна. — И трябва да се погрижа за тебе, дъще.