За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Съпругата на Доминик.
Топлина избликна някъде дълбоко в нея и се разпукна като нежно цвете. Не знаеше как така изцяло се бе променила в изминалите две седмици, но вече не можеше да си представи живота без Доминик. Искаше да вкусва омаята на гласа му, магията на очите му, докосването му, което я хвърляше в екстаз, какъвто не бе подозирала, че може да съществува.
Но тя много добре знаеше, че онзи проклет кораб е всъщност неговият живот. Беше виждала колко самотно живее леля й, докато очаква онези няколко кратки седмици, когато чичо й се връщаше у дома, преди отново да отплава. Морето беше опасна любовница, с която никоя жена не можеше да се състезава.
Доминик може да ме вземе на кораба си.
Опита се да не обръща внимание на тази мисъл, която често й бе идвала на ум, докато Доминик спеше до нея, положил буза на гърдите й. Неведнъж й идваше на устата да го запита дали не би й позволил да дойде с него, когато се срещне отново с екипажа на своя кораб. Но не беше го питала, защото се страхуваше, че той ще й изтъкне поне десет разумни довода защо не е възможно тя да пребивава на борда на френски кораб в блокадата на Англия. Тогава мечтите й щяха да се превърнат в студена пепел.
Изрече набързо някакво извинение, когато се бутна в някого. Отстъпи назад и погледна по-внимателно.
Пред нея стояха двама мъже. Тя се беше блъснала в по-високия, със светлокафявата коса. До него бе застанал мъж, по чиято глава нямаше повече косми, отколкото по яйчена черупка. И двамата бяха добре облечени, но не така елегантно, както хората от „благовъзпитаното общество“. Не носеха обаче и сивите ливреи на прислугата на дома Съдли. Запита се кои ли са.
По-високият пристъпи и протегна ръка.
— Госпожице, простете ми, че не гледах къде вървя.
Тя го изгледа невярващо. Не можеше да не познае акцента.
— Вие сте американец!
— И аз, и господин Едуардс. — Той се усмихна и дългото му тясно лице промени изражението си. — Както и вие, бих се осмелил да предположа.
— Какво правите тук, в Англия?
Все така усмихнат, но с хладен глас, мъжът отговори:
— Дори по време на война има нужда от дипломати, които да търсят начини тя да приключи с мир.
— Не бива да питате господин Мънро за нищо повече в това отношение — намеси се господин Едуардс.
— Естествено. Разбирам — отвърна тя, макар че не разбираше нищо.
— А вие, госпожице, може ли да запитам вие защо сте тук? Явно сте американка, а не си спомням да съм ви виждал в състава на нашата малка делегация.
— Пристигнах съвсем неотдавна в Лондон.
Абигейл искаше да каже истината, доколкото беше възможно. Къде е Доминик? Никак не я биваше в тази игра на полуистини.
— Удоволствие е да се запознаем с вас, госпожице — и господин Мънро погледна към по-ниския си спътник. — Човек започва да жадува да чуе гласове, които му напомнят за дома.
— Така е.
С това беше абсолютно съгласна.
— Можем ли да поговорим насаме? — запита той и се огледа.
— За какво?
— Имам нареждания да давам на висшестоящите си началници сведения за всички американци в Лондон. — Той я погледна със студена усмивка. — Няма защо да изглеждате съкрушена, госпожице. Запитайте всички тук и всеки ще ви каже, че това е съвсем обикновена практика, когато човек се намира сред неприятели.
— Всеки в тази зала с право може да сметне американците за свои неприятели, господин Мънро. Съмнявам се, че вие или господин Едуардс ще бъдете толкова непредпазливи да обявявате тук поданството си, без сериозно да си помислите. Нито пък аз.
Господин Едуардс се засмя.
— Тя е права, Мънро. Трябва да бъдете открит с нея.
По-високият мъж го изгледа втренчено, после кимна, но явно неубеден.
— Госпожице, чухме, че в Лондон се намира човек, който би могъл много да навреди на американците. Имаме описание на този човек, но не искам да говоря тук за това. — Очите му блеснаха и той продължи със съвсем различен тон: — Колко се радвам отново да ви видя, милейди.
Абигейл погледна над рамото си и видя Клариса да се приближава към тях. Усмихваше се топло и приветливо, протягайки ръката си към господин Мънро. Той се поклони дълбоко над нея, а Клариса леко се засмя.
— Господин Мънро — каза младата домакиня, веейки си с ветрилото също като майка си, — виждам, че вече сте се запознали с моята приятелка Абигейл…
— Да, запознахме се — побърза да я прекъсне Абигейл, преди Клариса да успее да каже още нещо. Макар че името Абигейл не се срещаше много често, фамилното име на Доминик със сигурност щеше да ги издаде. — А ти явно познаваш тези джентълмени.
— Те са приятели на татко.