За честта на брата

Мъжът зад него сигурно не предполагаше, че Доминик го е усетил, защото се притаяваше в сенките и спираше, щом Доминик завиеше зад някой ъгъл, а после отново тръгваше по петите му. Беше го забелязал още в кръчмата близо до пристанището. Мъжът не беше висок, но Доминик знаеше, че и ниските хора могат да бъдат опасни не по-малко от високите. Острият нож или зареденият пистолет увеличаваха риска.

Ако този мъж искаше да разбере какво прави Доминик тук, близо до пристанището, отговорът беше прост. Безпокойството му нарастваше с излизането от всяка следваща кръчма. Когато отвори вратата на заведението, което като че ли беше готово всеки момент да се сгромоляса в Темза, той изобщо не се озърна. Вратата зад гърба му отново се отвори и затвори, докато стъпките му го отвеждаха към мястото, където една кана и няколко чаши стояха на ниска маса, досущ подобна на половин дузина съседни маси, край които неколцина мъже се бяха свили над чашите си. Усещаше преследвача зад гърба си.

Доминик седна на масата при каната и сложи една монета пред себе си. Както предположи, блясъкът на златото привлече мигновено кръчмаря. Добре. Имаше нужда да поговори с някого, който може и да му даде необходимите сведения.

Една пълна чаша се настани на масата пред него.

— Пийни с мене — каза тихо Доминик.

Кръчмарят, нисък мъж с черна коса, преплитаща се в бялата му брада, напълни още една чаша с пенлива бира и се настани срещу него.

— Тука не е място за благородни господа — изръмжа той. — Особено за такива, дето така си показват златото пред всички.

— Парите са за тебе. — Доминик се усмихна и захлупи монетата с длан, когато побелелият мъж се пресегна да я вземе. — Ако ми дадеш отговорите, които са ми нужни.

— Сигурно много искаш да узнаеш нещо, господине. А парите си ги бива.

— Така е, търся един човек.

— Досетих се. — Ханджията надигна чашата си и отпи голяма глътка. — И кого търсиш?

— Един стар приятел. Ивън Съмърсет. Това име да ти говори нещо?

Кръчмарят остави чашата си на масата и набръчка чело, макар че Доминик едва можеше да различи изражението му под гъстата рошава маса от коса и брада.

— Да, чувал съм го. Навърташе се насам.

— Навъртал се е?

Доминик не можа да потисне раздразнението в гласа си. Къде се е дянал Ивън?

— Отдавна не се е мяркал. Две години, може и три да са. — Мъжът отпи замислено още една глътка. — Има един, дето сигурно ще знае.

— Кой?

Доминик леко дръпна ръка от монетата. Кръчмарят впи в нея лакомо блесналите си очи.

— Червения.

— Кой Червения?

— Просто Червения. Можеш да го намериш в „Медната риба“. Знае всичко, каквото става в града. Ако приятелят ти е тука, Червения ще ти каже къде да го търсиш.

Доминик дръпна още малко ръката си от монетата.

— Къде е „Медната риба“?

Ханджията набързо го осведоми. Доминик взе монетата и му я подхвърли. Тя моментално изчезна някъде в дрипите му. Отпивайки от чашата си, Доминик направи гримаса. Бирата беше горчива. Бутна чашата настрана и се изправи.