За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Да.
Сър Харлан отново взе чашата с чай, сякаш нищо не се беше случило.
— Ако мислите, че ще се омъжа за англичанин…
Капитан Фицджералд изсъска:
— Нищо не знаеш, момиче. Мълчи. Не желаем да те слушаме.
Тя стана и вирна предизвикателно брадичка.
— Но ще ме слушате. Дори да ми бяхте баща, капитане, никога нямаше да се омъжа за човек, когото вие изберете.
Сър Харлан се изправи. На кръглото му лице се изписа смущение.
— Тя не е ваша дъщеря? Тогава коя е? — Той свъси вежди. — Да не се опитвате да ми пробутате някаква измамница?
— Абигейл е моя дъщеря. — Капитан Фицджералд хвана ръката й и я разтърси със странна усмивка на тънките си устни. — Дете на невярната ми съпруга, но официално мое. Възпитана е от брат ми и твърде пуританската му съпруга, така че не е усвоила развратните навици на майка си.
— Къде е майка й?
— Мъртва е.
Сър Харлан се усмихна.
— Много добре.
Абигейл, извън себе си, избълва френската ругатня, която толкова често беше чувала от Доминик. Не знаеше какво точно означава, но заподозря, че сър Харлан знае, като видя как почервенява лицето му. Как смее да се радва, че майка й е умряла, защото не е могла да обикне мъжа, който я е взел насила! Задърпа ръката си, за да я изтръгне от тази на Фицджералд.
Яростта й го накара да се усмихне. Той я бутна обратно на стола. Разтривайки натъртеното, Абигейл се накани отново да стане. Когато Фицджералд вдигна ръка, сър Харлан го възпря.
— Не я удряйте, Артър — заповяда той.
— Какво значение имат няколко синини, ако ще я научат да се подчинява? — запита капитан Фицджералд.
— Не искам да му давам никакви идеи.
— На кого? — прошепна тя.
И двамата не й обърнаха внимание, продължавайки да спорят.
— Сър Харлан — намеси се тя, не можейки да понесе нито миг повече препирнята им, — какво му е на сина ви, че не може да си намери съпруга?
Яростта изля тъмен пурпур върху лицето на баронета. Когато се обърна към нея, тя се сви на стола си. Ръката му се сви в юмрук и се издигна над главата й. Абигейл трепна, защото знаеше, че няма кой да го спре.
Чу се почукване и сър Харлан замръзна. Грабна бутилката с бренди и си наля в една празна чаша. Изгълта я на един дъх. Усмивката се върна на лицето му, той махна с ръка и каза:
— Отвори, Абигейл.
Тя се изправи с намерението да му каже, че не изпълнява заповеди на английски баронети. Но осъзна, че ако сега се възпротиви, той ще я пребие. Виждаше заплахата в очите му. Трябваше да се подчинява, докато не намери начин да се измъкне от тази къща. После щеше да потърси съюзници за Доминик. Дали е имал възможност да предупреди приятелите си, преди да бъде примамен със съобщението от капитан Фицджералд?
Колкото повече се приближаваше към вратата, толкова по-силно ставаше настоятелното чукане. Тя отвори и отстъпи назад с изплашен вик. Очите й се втренчиха, широко отворени, в ужасното същество, излязло сякаш от най-лошия й кошмар.
Мъжът, застанал на прага, беше висок колкото Доминик, но два пъти по-широк. Руса коса, немита и мазна, висеше на кичури върху лицето му, чернеещо се под небръснатата от много дни брада. Той се приближи към нея — прегърбен, с влачеща се походка, сякаш му струваше много усилия да придвижва краката си. Полюляваше безволево отпуснати ръце покрай тялото си. От него излизаше някакъв остър звук, който се забиваше като свредел в ушите й. Абигейл с все по-нарастващ ужас разбра, че той си тананика.
— Сър Харлан? — извика тя, без да се обръща.
Не смееше да направи някакво движение, защото не беше сигурна как ще реагира това страшно създание. Забеляза двама едри мъже зад него и се запита те пък какво ли правят тук.
— Хубаво. — Русият мъж спря да тананика и посегна да докосне косата й. — Хубаво.
— Върви си — прошепна тя. Понечи да избяга, но един стол й препречваше пътя. Така ли искаше капитан Фицджералд да сломи волята й? Трябваше да се унижи и да моли за помощ, за да избяга от този звяр. — Помогнете ми. Не ме оставяйте с него! Моля ви!
Капитан Фицджералд сложи ръка на рамото й, задържайки я между себе си и огромния мъж.
— Внимавай какво говориш, дъще. Обиждаш Клайв Морис, твоя годеник.
— Годеник? Искаш да се омъжа за него? — Тя се вгледа потресена в безволево увисналата челюст на мъжа и в лишените му от разумен израз очи.
Когато направи крачка встрани, огромните му лапи я сграбчиха. Тежката му ръка потупа косата й, сякаш тя беше някакво домашно котенце. Мъжът не преставаше да повтаря едно и също:
— Хубаво.
Абигейл в ужас метна умолителен поглед към двамата здравеняци зад гърба му. Никой от тях не направи никакво движение, гледаха я с израз, който, колкото и да не й се искаше да повярва, като че ли издаваше, че се забавляват. Трябваше сама да се спасява. Когато се опита да се дръпне, Клайв я стисна здраво. Пръстите му се спуснаха от косата към панделките на корсажа й. Тя извика отвратена.