За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Не! Престани! — изпищя Абигейл.
Хвърли се напред, но Мънро я задържа. Тя се помъчи да се отскубне, но не можеше. Той беше твърде силен за нея.
Доминик с мъка се надигна отново на колене. Когато Фицджералд се приготви пак да го ритне, той отскочи настрани с мълниеносната бързина, каквато Абигейл беше видяла у него при гръмотевичната буря. Хвана ботуша на баща й и рядко го изви.
Фицджералд падна на пода. В следващия миг юмрукът на Доминик смаза носа му.
— Това е за Абигейл — изрева Доминик. — А това е за…
Пред лицето му моментално изникна дулото на пистолет. Той вдигна бавно ръце, усмихвайки се, докато Фицджералд се надигаше с мъка от пода. Не каза нищо. Но изведнъж скочи и бутна настрана оръжието, когато Фицджералд се извърна рязко към Абигейл, вперила ужасения си поглед в тях.
— Да не си посмял пак да я удариш, Фицджералд!
— Тя е моя! Ще правя с нея каквото си искам.
— Само да…
Но преди Доминик да пристъпи към Абигейл, внезапна болка проряза челюстта му.
Едуардс се изсмя, виждайки го как рухва на пода. Прокара ръка по дръжката на пистолета си, който беше хванал за дулото, и го насочи към Абигейл. Тя се задърпа, за да се освободи от ръцете, които я стискаха здраво.
— Копелета! — изкрещя като в несвяст.
Баща й стисна лицето с две ръце.
— Какъв език! Помисли си само какво ще каже леля ти Уилма, ако разбере какви думи изрича нейната доведена дъщеря.
— Племенницата й, искаш да кажеш.
Нима ударът на Доминик беше замъглил ума на баща й? Не, този стряскащ блясък не бе напускал очите му още от момента, когато тя се бе събудила в тази къща, за да разбере, че баща й е в Лондон и че Мънро и Едуардс са част от екипажа на новия му кораб.
Фицджералд се изсмя.
— Исках да кажа доведената й дъщеря. Не ми казвай, че никога не си подозирала, че скъпият ти чичо е истинският ти баща.
— Защо да подозирам?
Тя се опита да мине покрай него, за да стигне до Доминик, но той се изправи пред нея, и й препречи пътя.
— Защото това е самата истина. Мислех, че само се е хвалел, че е спал с майка ти, преди да се ожени за Уилма.
Като разбра, че той няма да я пусне да се приближи до Доминик, Абигейл се отпусна на най-близкия стол.
— Да не искаш да кажеш, че чичо Джареб и мама са били любовници? Ако го е обичала, тогава…
— Мълчи! — Той отново я удари. Когато тя извика от болка, лицето му се изкриви в жестока усмивка. — И ти си курва като нея, но може би все още имаш стойност за мене.
— Стойност? Какво искаш да кажеш?
— Мълчи, докато се оправя с този френски пират.
— Не! Не го наранявай! — Тя скочи и мина край баща си… не, покрай чичо си. Мина покрай капитан Фицджералд и изтича към мястото, където беше паднал Доминик. Когато го видя, че още диша, коленичи до него и се опита да го свести.
— Назад! — извика и издърпа ножа, който знаеше, че Доминик е скрил под дрехата си.
— Пусни го! — заповяда капитан Фицджералд.
— Остави ни! Качи се на кораба си и замини оттук. Забрави, че си ни намерил. Тогава ме остави на Доминик. Сега няма да ти е трудно пак да го направиш.
Усмивката му беше като късче лед.
— Не ставай глупава. — Взе пистолета от Едуардс и го насочи право в главата на Доминик. — Пусни ножа, Абигейл, за да не излезе, че си се съпротивлявала без причина.
Тя загледа ужасена мъжа, който за пореден път показваше колко малко го е грижа за нея. Искаше да го накара да й отговори защо беше настоял тя да го придружи на това плаване, щом като толкова я ненавижда? Но щеше ли да промени решението, което беше взела, отплувайки от Ню Бедфорд? Ако не беше дошла на това плаване, никога нямаше да срещне Доминик.
Не можеше да остави капитан Фицджералд да го убие. Трябваше… Но мислите й изчезнаха в една рязка, отнасяща всичко болка.
Артър Фицджералд взе ножа, паднал на пода, когато Абигейл се отпусна безчувствена долу до Сен Клер. Изтри го и отправи мрачна усмивка към Мънро, който тъкмо оставяше на масата дървената подпорка за книги.
— Докарай каретата. Трябва да тръгваме.
— Капитане?
Той метна яростен поглед към Едуардс.
— Сега пък какво?
— Ами те? — Той махна към французина и Абигейл, чиято рокля се бе вдигнала почти до коленете. — Какво… искам да кажа, какво смятате да правите с тях?
— Вържи Сен Клер и го напъхай в сандъка на каретата. Отнеси се по-нежно с Абигейл. — Той се усмихна хладно, хвърляйки ножа на масата до подпорката за книги. — Мънро, знаеш какво да правиш.
— Да, капитане — отвърна мъжът с широка усмивка. Много добре знаеше какво има предвид капитанът за двамата си пленници.
Каретата изтрополи по алеята пред голямата къща. Издигната на един хълм над селцето Мористаун, от нея се виждаше като на длан цялата долина, както по времето, когато на това място се бе издигал феодалният замък, построен преди близо хиляда години. Големи прозорци бяха заменили тесните бойници, останките от крепостната стена бяха изчезнали, разрушени от отлитащите години.