Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Много съм видял, много съм чел — каза Моран в отговор. — Има и нещо друго: нима все пак не трябва да бъда подготвен за някакъв що-годе по-сносен живот, когато успея да се възмогна финансово? Време е да си почина малко, гражданино Морис, време е…
— Вие приказвате като стогодишен старец — подчерта Морис. — На колко години сте все пак?
— На тридесет и осем — рече в отговор Моран.
Той видимо се сепна от въпроса на Морис, но продължи:
— Учените хора нямат възраст, а аз, както сам благоволихте да се изразите, съм учен човек…
Женевиев се засмя. Засмя се и Морис. Но той се задоволи да разтегли устните си в нещо като усмивка.
— Голяма част от младите си години прекарах в пътувания — отбеляза Моран.
— Казах, че сте начетен човек — рече на свой ред Морис, — а имах предвид това, че сте видели много неща в този живот. Но може би и тук не успях да бъда точен докрай. Вие не само че сте видели, вие сте забелязали много неща. Защото всички ние виждаме много, но не забелязваме кой знае колко…
— Много съм видял наистина. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че съм видял всичко… — продължи Моран.
— Всичко — това е може би малко преувеличено — засмя се Морис. — Ако например потърсите…
— О, да, прав сте. Има две неща, които не съм виждал. Но истината е тъгмо, че по наше време и двете са станали изключително редки…
— И кои са тези две неща? — полюбопитства Морис.
— Първото е — отвърна с въздишка Моран — Бог.
— О — възкликна Морис, — ако Бог не се вижда, то аз бих могъл да ви покажа една богиня!
— Как така? — прекъсна го Женевиев.
— Да, да — една новосъздадена богиня — продължи невъзмутимо Морис. — Богинята на разума. Имам един приятел, човек със златно сърце. Казва се Лорен. Единственият му недостатък е, че обича да пише стихове. — Е, и?
— Та той подари на Париж Богинята на разума, богиня без никакви недостатъци. Тя отговаря на всички условия, които се искат от една жена, за да бъде провъзгласена за богиня. Това е гражданката Артемида, някогашна танцьорка от операта, а сега продавачка на парфюми на улица Мартен. След като наистина я провъзгласят официално за богиня, ще ви я покажа!
С тежък поклон Моран благодари на Морис и продължи:
— Второто нещо, което не съм виждал, това е крал.
— Още по-трудно би могло да се види от Бога, наистина — опита се да се усмихне Морис. — Крале вече няма. Но все пак вие би трябвало да сте виждали последния…
— Не, не успях. Поради тази причина в моите познания за този живот има известна празнота относно коронованите глави. Предполагам, че не е особено приятно човек да бъде крал.
— Тъжна работа — рече Морис. — Знам го от личен опит. Горе-долу всеки месец виждам венчана глава за короната.
— Венчана глава ли? — оживено попита Моран.
— Или поне глава, която някога е носила тежкия, мъчителен товар на короната.
— О, да — рече Моран. — Кралицата, сещам се. Вие имате право, господин Морис. Това безспорно е тежка гледка…
— Дали кралицата е толкова хубава и горда, както казват? — полюбопитства Женевиев.
— Нима не сте я виждали никога? — учудено попита Морис.
— Аз ли? — отвърна с въпрос Женевиев и се замисли за малко. — Никога.
— Странно — каза Морис.
— Кое му е странното? — рече Женевиев. — До деветдесет и първа година ние живеехме в провинцията, а оттогава насам — на старата улица Сен Жак, която много наподобява на провинция, с тази разлика, че не виждаме слънце, чист въздух и цветя. Вие знаете моя живот, Морис, знаете, че винаги съм живяла еднообразно и скучно. Как искате да съм виждала кралицата. Никога не ми се е представял такъв случай.
— Не вярвам и да искате да се възползвате от случая, ако ви се отдаде — рече Морис.
— Какво искате да кажете с това? — полюбопитства Женевиев.
— Гражданинът Морис — намеси се Моран в разговора между Женевиев и Морис — ви говори за онова, което не е никаква тайна.
— Кое е то? — попита Женевиев.
— Вероятното осъждане на Мария Антоанета и нейното обезглавяване на същия ешафод, където отрязаха главата на нейния мъж. Гражданинът Морис навярно иска да каже, че вие няма да се възползвате да видите кралицата, ако това ви се отдаде в деня, когато тя излезе от Тампъл, за да тръгне към гилотината.
— О, разбира се, че няма да се възползвам! — възкликна Женевиев в отговор на Моран, който продължаваше да говори с ледено хладнокръвие.
— Това ще рече, че никога няма и да я видите — рече безстрастно химикът. — Републиката е магьосница, която прави невидим всекиго, когото тя пожелае да скрие от хорски очи.
— Да си призная — рече Женевиев, — много съм любопитна да видя тази жена, тази нещастна жена!